Брат и сестра: Когато домът се превърне в бойно поле

– Пак ли ще ми държиш сметка, Винко? – гласът на майка ми пронизва въздуха като нож. Стоя в кухнята, стиснал чашата с кафе, а ръцете ми треперят. Навън е февруарски мрак, а вътре – ледена тишина, прекъсвана само от нейния гняв.

– Не ти държа сметка, мамо. Просто питам защо пак трябва да давам от спестяванията си за Нора. – Опитвам се да запазя спокойствие, но думите ми излизат като шепот.

Нора стои до прозореца, с гръб към нас. Косата ѝ е разпиляна, а раменете ѝ треперят. Знам, че плаче, но не мога да ѝ съчувствам. Не и този път.

– Тя е твоя сестра! – изкрещява майка ми. – Ако не си готов да ѝ помогнеш, значи не си част от това семейство!

Тези думи ме удрят по-силно от шамар. Спомням си детството ни – как с Нора се гонехме по двора на панелката в Люлин, как деляхме последната филия с лютеница. Но сега между нас има пропаст от неизказани думи и неизплатени дългове.

Историята започна преди две години, когато татко се разболя тежко. Аз реших да дам апартамента си под наем, за да помогна с разходите по лечението му. Върнах се при родителите си, мислейки, че ще е временно. Но татко почина след няколко месеца, а аз останах тук – в стаята от детството си, сред спомените и мириса на старо дърво.

Нора тогава вече беше започнала работа в една малка рекламна агенция. Винаги е била по-буйна от мен – харчеше безразсъдно, взимаше кредити за дрехи и телефони, които после не можеше да изплати. Майка ни винаги ѝ прощаваше всичко. „Тя е още млада“, казваше. „Ще се научи.“

Но годините минаваха, а Нора не се научаваше. Миналата есен загуби работата си и дълговете ѝ започнаха да растат като плесен по стените на стария ни апартамент. Един ден я намерих седнала на стълбите пред блока, с глава между коленете.

– Винко… – прошепна тя. – Не знам какво да правя.

Седнах до нея и я прегърнах. Тогава още вярвах, че мога да я спася. Дадох ѝ пари от наема на апартамента си, платих няколко от най-належащите ѝ сметки. Майка ни ме гледаше с благодарност и облекчение.

Но помощта се превърна в навик. Всеки месец идваше нова молба: „Само този път“, „Ще ти върна всичко“, „Обещавам“. А аз все повече се чувствах като банкомат с разбито сърце.

Една вечер чух майка ми и Нора да говорят тихо в хола.

– Не мога повече така – проплака Нора. – Чувствам се като провал.

– Не си провал, мило мое момиче – отвърна майка ни. – Всичко ще се оправи. Винко ще помогне.

Тогава разбрах: аз не съм синът, аз съм спасителният пояс. А кой ще спаси мен?

С времето започнах да избягвам дома. Работех до късно в офиса на „Сливница“, после се прибирах и лягах без вечеря. Майка ми ме гледаше с укор.

– Защо си толкова студен към сестра си? Тя страда!

– А аз? Аз не страдам ли? – изкрещях веднъж и излязох навън в студа.

Веднъж срещнах бащиния ми приятел Данчо пред магазина.

– Как си, Винко? – попита той.

– Оцелявам – отвърнах.

– Знам, че ти е тежко. Но семейството е всичко. Понякога трябва да преглътнеш гордостта си.

Замислих се над думите му. Но колко пъти трябва да преглъщам? Колко пъти трябва да давам от себе си, докато не остане нищо?

Една вечер Нора дойде при мен със сълзи на очи.

– Моля те, Винко… Имам нужда от още малко пари. Ще започна нова работа другия месец…

Погледнах я дълго. Видях в очите ѝ страх и отчаяние, но и нещо друго – навикът да разчита на мен.

– Не мога повече – казах тихо. – Трябва сама да се справиш този път.

Тя избухна в плач и изтича при майка ни. След малко двете влязоха при мен.

– Как можа! – извика майка ми. – Това ли ти е благодарността за всичко?

– За кое всичко? За това, че винаги съм бил вторият? Че винаги съм бил този, който трябва да спасява?

Майка ми ме изгледа така, сякаш съм ѝ непознат.

– Ако баща ти беше жив…

– Ако татко беше жив, щеше да види какво става тук! – прекъснах я аз.

В онази нощ не спах. Гледах тавана и мислех за живота си: за мечтите, които оставих настрана; за апартамента ми, който вече не беше мой дом; за любовта към сестра ми, която се превърна в тежест.

На сутринта реших: ще говоря с наемателите и ще се върна в апартамента си. Ще започна отначало – без да бъда нечий спасител, без да бъда виновен за чужди грешки.

Когато казах това на майка ми и Нора, те ме гледаха като предател.

– Ще ни оставиш? – прошепна Нора.

– Не ви оставям – отвърнах тихо. – Просто избирам себе си.

Сега стоя пред прозореца на новия-стар апартамент и гледам към града. Чувствам се виновен и свободен едновременно.

Питам се: Кога семейството се превръща в окови? И има ли право човек да избере себе си пред близките си?