Зетят, който надхитри тъщата си с един смс

— Димитре, пак ли си забравил да изхвърлиш боклука? — гласът на тъщата ми Иванка пронизваше въздуха като остър нож. Беше неделя сутрин, а тя отново беше дошла неканена в нашия апартамент в Люлин, уж да донесе домашна баница на Мария, но всъщност — за да провери дали всичко е „както трябва“.

Стоях в кухнята, стискайки чашата с кафе, докато Мария се опитваше да тушира напрежението:
— Мамо, остави го, той ще го изхвърли след малко. — Но Иванка вече беше започнала да рови из хладилника.

„Колко още ще издържа това?“, мислех си. Пет години брак и пет години постоянен контрол — от това какво ядем, до кога ще имаме дете. Всяка вечер получавах съобщения: „Мария пак ли е на работа до късно?“, „Димитре, защо не си сменил пердетата?“, „Кога ще оправите балкона?“.

Една вечер, докато Мария спеше, телефонът ѝ изписука. Погледнах — Иванка: „Пак ли Димитър е забравил да плати сметките?“. Стиснах зъби. Това вече беше прекалено. Трябваше да направя нещо.

На следващия ден, докато Мария беше на работа, Иванка дойде „да полее цветята“. Аз бях вкъщи с настинка. Чух я как шепне по телефона:
— Не знам какво правят цял ден, ама нещо не ми харесва. Ще проверя чекмеджетата.

Тогава ми хрумна идея. Ако тя толкова обича да рови и да се меси, защо да не ѝ дам това, което търси — но по мой начин?

Вечерта седнах и написах съобщение от телефона на Мария до Иванка:
„Мамо, трябва да ти кажа нещо много лично… Моля те, не казвай на никого.“

След минута Иванка отговори: „Какво има, дете мое?“

Писах: „Димитър има странен навик — всяка сутрин си говори с котката на английски и ѝ чете стихове. Моля те, не го издавай.“

Мълчание. След пет минути — ново съобщение: „Това сериозно ли е? Да не би да е болен?“

Не отговорих. На следващия ден Иванка дойде с котешки лакомства и ме гледаше подозрително. Когато си тръгна, Мария ме попита:
— Защо майка ми пита дали котката разбира английски?

— Нямам представа — отвърнах невинно.

Но това беше само началото. Следващата седмица изпратих още едно съобщение:
„Мамо, Димитър тайно събира капачки от бутилки и ги крие под леглото. Мисля, че има някаква мания.“

Иванка започна да наднича под леглото всеки път, когато идваше. Един ден я хванах как брои капачките в кофата за боклук.

Мария вече се чудеше какво става:
— Мамо, защо ровиш под леглото?
— Ами… търся си очилата — излъга тя.

Видях как Иванка започна да се притеснява. Вече не беше толкова сигурна в себе си. Започна да идва по-рядко и все по-нервно.

Един ден реших да сложа край на играта. Написах последното съобщение:
„Мамо, мисля, че трябва да поговорим сериозно за границите между нас.“

Този път Иванка не отговори веднага. След няколко часа получихме покана за вечеря у тях.

На масата цареше напрегната тишина. Иванка ме гледаше укорително:
— Димитре, има ли нещо, което искаш да ми кажеш?
Погледнах я право в очите:
— Да, госпожо Иванке. Искам само едно — малко лично пространство за мен и Мария.

Тя замълча дълго. После въздъхна:
— Може би наистина прекалявам понякога…

От този ден нататък Иванка спря да рови в живота ни. Понякога все още се опитва да контролира нещата, но вече знае — ако прекали, може пак да стане жертва на собственото си любопитство.

Сега често се питам: Дали всички български семейства минават през такива битки за лично пространство? А вие как бихте постъпили на мое място?