Денят след това: Истината зад усмивките на моето семейство

– Не мога повече, Рали! – гласът на Огнян се разнесе из тесния хол, докато аз стоях на прага, стиснала дръжката на чантата си. Бях дошла само за да върна една книга, но попаднах в окото на бурята. Ралица стоеше с ръце върху корема си, очите ѝ пълни със сълзи, а Огнян крачеше нервно между масата и прозореца.

– Какво искаш да направя? – прошепна тя, гласът ѝ едва доловим. – Това е нашето дете…

– Нашето шесто дете! – прекъсна я той. – А ние едва смогваме с пет! Виж се… виж ни! Децата нямат обувки, сметките се трупат, а ти…

Не издържах и влязох. – Стига! – казах по-рязко, отколкото възнамерявах. – Може ли да поговорим спокойно?

Тишината беше тежка. Огнян ме изгледа с онзи поглед, който казва „не се меси“, но вече беше късно. Ралица се отпусна на дивана и скри лице в ръцете си.

– Ти не разбираш, Мая – обърна се тя към мен. – Всички мислят, че сме луди. Но аз… аз не мога да се откажа от нито едно от децата си.

Погледнах я. Помнех я като момиче с големи мечти – искаше да стане учителка, да пътува, да види морето всяко лято. Сега беше майка на пет деца, живееха в двустаен апартамент в Люлин, а мечтите ѝ бяха избледнели зад купчините пране и детския плач.

Огнян седна срещу нас и въздъхна тежко. – Не съм лош човек, Мая. Обичам ги всичките… но понякога се питам дали не сгрешихме някъде по пътя.

В този момент най-малката им дъщеря, Ива, влезе в стаята с разкъсани чорапи и протегна ръчички към майка си. Ралица я прегърна силно и прошепна: „Всичко ще бъде наред.“

– Как ще бъде наред? – не се сдържа Огнян. – Работя по дванайсет часа на ден, а пак не стига. Ти не можеш да работиш заради децата…

– А какво да направя? Да ги оставя? Да ги дам в дом? – очите на Ралица светеха от болка.

– Не казвам това… Просто… – той замълча и зарови лице в ръцете си.

Седях между тях и усещах как напрежението ме задушава. Спомних си как майка ми винаги казваше: „Всяко дете идва с късмета си.“ Но тук късметът сякаш беше забравил адреса им.

– Мая, ти какво мислиш? – попита ме Ралица изведнъж.

Замълчах. Какво можех да кажа? Че ги разбирам? Че ги съдя? Че тайно се радвам, че моят живот е по-подреден?

– Мисля… че трябва да говорите честно един с друг – казах накрая. – И да потърсите помощ. Не сте сами.

Огнян се изсмя горчиво. – Помощ? От кого? Социалните ли? Те ни гледат като престъпници. Родителите ни са болни или далеч. Приятелите ни избягват, защото все молим за нещо…

Ралица избърса сълзите си. – Аз не искам подаяния. Искам само децата ми да са щастливи.

– А ти щастлива ли си? – попитах я тихо.

Тя ме погледна така, сякаш никой досега не ѝ беше задавал този въпрос.

– Не знам… Понякога забравям какво е това.

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше майка ми: „Мая, ще минеш ли през магазина? Трябва ми хляб.“

Излязох на балкона да говоря и видях през прозореца как Огнян прегръща Ралица. Двамата плачеха без звук.

Когато се върнах вътре, атмосферата беше по-мека. Ива рисуваше с пастели по стената, а Ралица и Огнян седяха един до друг, мълчаливо държейки се за ръце.

– Ще опитаме пак – каза Огнян тихо. – Но трябва да променим нещо…

– Ще говоря с една позната за работа от вкъщи – отвърна Ралица с надежда в гласа.

Погледнах ги и усетих как в мен се надига смесица от съжаление и възхищение. Те бяха уморени, изтощени до крайност, но все още заедно.

На тръгване Ралица ме изпрати до вратата.

– Благодаря ти, Мая. Понякога само това да има кой да чуе болката ти е достатъчно.

Прегърнах я силно.

Слизайки по стълбите, си мислех: Колко семейства като тях живеят така – между любовта и отчаянието? Колко още ще издържат преди да рухнат или преди да намерят сили да продължат?

А вие как бихте постъпили? Къде е границата между жертвоготовността и безразсъдството?