Когато оставих дъщеря си на 12, за да работя в чужбина: Историята на една майка и нейната вина

„Мамо, защо пак си с куфара?“ – гласът на дъщеря ми Елица трепереше, докато стоеше на прага на стаята ми. Беше само на дванайсет, с огромни кафяви очи, които сякаш ме молеха да остана. Бяхме в малката ни кухня в Пловдив, а навън валеше ситен дъжд. В този момент светът ми се срина. „Трябва… трябва да замина, Ели. Знаеш, че тук няма как да изкараме парите за училището ти…“ – думите ми заседнаха в гърлото.

Тя не каза нищо. Само затвори вратата и се скри в стаята си. Чух как плаче. Сърцето ми се късаше, но вече бях взела решението – ще замина да работя като болногледачка в Солун. Баща ѝ ни беше напуснал преди години, а майка ми беше болна и нямаше кой да ни помага. Всички около мен повтаряха: „Ще се оправиш! Всички заминават! За децата го правим!“ Но никой не говореше за болката.

На гарата я прегърнах силно. „Ще ти пиша всеки ден! Ще се върна за рождения ти ден!“ – обещах ѝ. Тя не отговори. Само ме гледаше с онзи поглед, който никога няма да забравя – смесица от страх, гняв и отчаяние.

Първите месеци в Гърция бяха ад. Работех по 14 часа на ден, сменях памперси на възрастни хора, чистех, готвех. Вечер лягах с телефона в ръка и чаках съобщение от Елица. Понякога ми пишеше: „Добре съм.“ Друг път – нищо. Майка ми ми разказваше по телефона как Елица се затваря в себе си, не излиза с приятели, учителите се оплакват, че е разсеяна.

Веднъж ѝ звъннах по Скайп. „Ели, мамо, как си?“ – попитах с надежда. Тя ме погледна през екрана и каза: „Ти не си тук. Не знаеш как съм.“

Сълзите ми потекоха сами. Опитах се да ѝ обясня: „Мамо, правя всичко това за теб! Искам да имаш хубав живот, да учиш, да не ти липсва нищо!“ Но тя само поклати глава: „Липсваш ми ти.“

Годините минаваха. Всяко лято се връщах за две седмици – купувах ѝ подаръци, водех я на море, но между нас имаше невидима стена. Тя вече беше тийнейджърка – затворена, студена. Един ден я чух да казва на приятелка: „Майка ми избра парите пред мен.“

Върнах се окончателно след шест години. Елица вече беше на осемнайсет и кандидатстваше в университет. Опитах се да наваксам изгубеното време – готвех любимите ѝ ястия, разказвах ѝ истории от детството ѝ, но тя беше далечна. Веднъж седнах до нея на дивана и казах: „Ели, моля те… Прости ми.“

Тя ме погледна със сълзи в очите: „Не мога да ти простя, мамо. Когато имах нужда от теб – когато ме тормозеха в училище, когато баба беше болна – теб те нямаше. Пари ли са по-важни от мен?“

Не знаех какво да кажа. Само я прегърнах и плакахме двете дълго време.

Сега живеем заедно под един покрив, но сякаш сме непознати. Понякога я чувам нощем да плаче тихо в стаята си. Опитвам се да говоря с нея, но тя все още носи раната от моето отсъствие.

Често се питам: Дали постъпих правилно? Дали имах избор? Колко още български майки ще трябва да избират между хляба и децата си? Може ли някога една майка да си прости?

А вие… бихте ли могли да простите? Или бихте постъпили по друг начин?