Нежеланият зет: Пътят към прошката

— Не вярвам, че си достоен за дъщеря ми, Георги! — думите на тъща ми, Мария, още кънтят в ушите ми. Стоях в хола им, стиснал ръцете си до побеляване, докато тя ме гледаше през очилата си с онзи изпитателен поглед, който можеше да разчете и най-дълбоката лъжа.

Беше първата ми вечер като официален член на тяхното семейство. Бях се оженил за Елица — момичето, което обичах повече от всичко. Но за Мария аз бях просто един обикновен автомонтьор от Люлин, който не заслужаваше нейната дъщеря. Тя искаше за Елица някой лекар или адвокат, а не човек с мазни ръце и скъсани дънки.

— Мамо, стига! — намеси се Елица, но Мария само вдигна ръка и я прекъсна.

— Не се меси, Ели! Той трябва да знае къде му е мястото.

Тогава си обещах, че ще ѝ докажа обратното. Че ще бъда най-добрият съпруг за дъщеря ѝ и ще спечеля уважението ѝ. Но не знаех колко труден ще бъде този път.

Първите месеци бяха истински ад. Всяка неделя бяхме на гости у Мария и съпруга ѝ Иван. Той беше по-тих, но погледът му казваше достатъчно. Винаги намираха повод да ме уязвят — било заради работата ми, било заради стария ни „Опел“, който все не можех да оправя напълно.

— Георги, пак ли не ти стигнаха парите за нова кола? — подхвърляше Иван с лека усмивка.

— Важното е, че стигаме навреме — отвръщах аз и стисках зъби.

Елица усещаше напрежението и често плачеше нощем. Веднъж я чух да шепне в тъмното:

— Защо просто не можем да бъдем щастливи?

Тогава реших да направя нещо повече. Записах се на вечерни курсове по електроника. Работех през деня, а вечер учех до късно. Исках да покажа на всички — и най-вече на себе си — че мога да бъда повече от това, което виждат в мен.

Но животът не прощава лесно. Една вечер Елица се прибра разплакана от работа. Бяха я уволнили — фирмата фалирала. Парите ни свършиха бързо. Мария настояваше да се преместим при тях „докато се оправим“.

— Не искам да съм им в тежест! — изкрещях на Елица една вечер.

— Георги, моля те… няма друг изход!

Склоних с нежелание. Преместихме се в малката стая на втория етаж. Всеки ден беше изпитание. Мария постоянно намираше кусури — как съм подредил обувките си, как съм измил чиниите, как съм говорил на Елица.

— Ако беше истински мъж, щеше да се справиш по-добре! — често ми повтаряше тя.

Веднъж не издържах и избухнах:

— Какво още искате от мен? Работя по цял ден, уча нощем! Какво трябва да направя, за да ме приемете?

Мария ме изгледа дълго и тежко:

— Докажи го! Докажи, че можеш да се грижиш за семейството си!

Тези думи ме преследваха седмици наред. Започнах да работя допълнително — ремонтирах коли на съседи, поправях електроуреди. С времето хората започнаха да ме търсят все повече. Един ден един клиент ми предложи малко помещение под наем в квартала.

— Защо не отвориш собствен сервиз? — попита той.

Събрах всичките си спестявания и рискувах. Отворих малък сервиз „Георги Авто“. Работех по 12 часа на ден, но бях щастлив. Елица започна да ми помага с документацията. Постепенно започнахме да изплуваме над водата.

Една вечер Мария дойде в сервиза. Стоеше на прага с ръце в джобовете.

— Чух, че върви добре… — каза тихо.

— Опитвам се — отвърнах аз.

Тя се приближи и за първи път видях в очите ѝ нещо различно — може би уважение?

— Знаеш ли… — започна тя колебливо — …понякога греша в преценките си за хората.

Погледнах я изненадано.

— Благодаря ти, Мария — казах тихо.

От този ден нещата се промениха. Не станахме най-добрите приятели, но вече не бях „онзи от Люлин“. Бях Георги — човекът, който се бори за семейството си.

Днес седя на масата с Елица и децата ни. Мария ни гостува често и понякога дори се смее на шегите ми. Понякога се чудя: ако не бях минал през всичко това, щях ли някога да разбера какво значи истинско семейство?

А вие как бихте постъпили на мое място? Прошката ли е най-трудният урок в живота?