Когато напуснах България, за да осигуря бъдеще на дъщеря си: Историята на една майка и нейната вина

— Мамо, защо ме остави тогава? — думите на Виктория още кънтят в ушите ми, макар че ги изрече преди седмица. Стояхме една срещу друга в малката кухня на панелката в Люлин, а между нас — години мълчание и неизказани думи. Беше късен следобед, слънцето се прокрадваше през пердето, а аз усещах как гърлото ми се свива.

Не знаех какво да кажа. Как да обясня на детето си — вече пораснала жена — че понякога животът те притиска така, че няма правилен избор? Че когато тя беше на дванайсет, аз просто не виждах друг изход.

Всичко започна много по-рано. Бях на 27, когато се омъжих за Петър — чаровен, но слабохарактерен мъж. Работеше тук-там, но често се прибираше пиян. Когато Виктория беше на три, го напуснах. Не можех повече да търпя скандалите и празния хладилник. Останахме двете — аз и малкото ми момиченце, с големите кафяви очи.

Работех като продавачка в кварталния магазин. Заплатата стигаше едва за сметките и хляба. Вечер броях стотинките и се чудех как ще платя тока. Виктория растеше кротка и послушна, но често я виждах да гледа през прозореца към играещите деца долу — нямаше пари за нови дрехи или кукли.

Когато стана на дванайсет, една съседка ми каза за работа в Италия — гледане на възрастна жена. Заплащането беше десет пъти повече от това тук. Седях цяла нощ и мислех: как да оставя детето си? Но как да й дам бъдеще тук? Майка ми обеща да я гледа. Виктория плака много, когато й казах. „Ще се върна скоро“, излъгах я. Тогава не знаех колко дълго ще продължи това „скоро“.

Първите месеци в Италия бяха ад. Работех по 14 часа на ден, спях в малка стаичка до леглото на баба Джулия. Пращах всяко евро у дома — за уроци по английски, за ново яке, за екскурзията до Пловдив. Майка ми казваше по телефона: „Вики е добре, учи се.“ Но в гласа й усещах умората.

Всяко лято се връщах за две седмици. Виктория беше пораснала — вече не ме прегръщаше така силно. В очите й имаше нещо чуждо. Един ден я чух да казва на приятелка: „Майка ми живее в Италия, праща пари.“ Сърцето ми се сви — бях станала банкова сметка, не майка.

Годините минаваха. Виктория завърши гимназия с отличие, приеха я в Софийския университет. Аз продължавах да работя — смених няколко семейства, научих езика, но самотата не ме напускаше. Всяка вечер гледах снимките й — бала, дипломирането… На нито едно от тези събития не бях там.

Когато се върнах окончателно преди пет години, Виктория вече живееше сама. Работеше като адвокат в голяма кантора. Гледах я — уверена, красива жена. Но между нас имаше стена.

— Не разбираш ли? — каза тя миналата седмица с треперещ глас. — Тогава имах нужда от теб! Не от парите ти! Имах нужда да ме прегърнеш, когато ме тормозеха в училище! Да ми кажеш, че всичко ще е наред! А ти беше далече…

Сълзите й ме разкъсаха отвътре. Опитах се да я прегърна, но тя се дръпна.

— Мислиш ли, че беше лесно за мен? — прошепнах аз. — Всяка вечер плачех за теб! Но ако бях останала тук… щяхме ли да имаме този живот? Щеше ли да учиш това, което искаш?

Тя само поклати глава.

— Може би щяхме да сме бедни — каза тихо. — Но щях да имам майка си до себе си.

Вечерта останах сама в кухнята. Гледах старата снимка на Виктория като малко момиченце с плитки и се питах: Дали направих правилния избор? Дали парите могат да заместят прегръдката на майката?

Понякога се чудя: Колко струва едно детско щастие? И дали някога ще ми прости?