Майка ми отказва да гледа децата, а аз трябва да оцелея – Историята на една самотна майка

– Не мога, Виктория! Казах ти го вече сто пъти – не съм длъжна да гледам твоите деца! – думите на майка ми отекват в главата ми, докато стоя на прага ѝ с трите си хлапета, мокри от дъжда.

Сълзите ми се стичат по бузите, но ги избърсвам бързо, за да не ме видят децата. Не мога да си позволя да се разпадна пред тях. Те вече изгубиха баща си преди шест месеца – една студена мартенска вечер, когато телефонът звънна и светът ми се срина. Оттогава съм само аз. Аз и трите ми деца – Калоян на 9, Мария на 6 и малката Елица, която още няма три.

– Мамо, гладна съм – прошепва Мария и ме дърпа за ръкава.

– Знам, мило. Още малко и ще сме вкъщи – опитвам се да прозвучи уверено, но гласът ми трепери.

Майка ми стои на вратата със скръстени ръце. Виждам в очите ѝ умората, но и нещо друго – някаква обида, която не разбирам. Тя винаги е била строга жена. След развода с баща ми останахме двете сами и тя работеше по две смени в шивашкия цех. Може би затова сега отказва да ми помага – вярва, че всеки трябва сам да си носи кръста.

– Мамо, моля те… Имам интервю за работа утре сутринта. Само за два часа…

– Не! Не мога повече! Аз съм на години вече, болят ме краката, гърбът… Ти си майка, твоя работа е да ги гледаш!

Вратата се затваря пред лицето ми. Децата ме гледат с широко отворени очи. Калоян стиска зъби, опитва се да бъде силен заради сестрите си.

Връщаме се пеша до панелката ни в Люлин. В асансьора Елица заспива на ръцете ми. Влизаме в апартамента – студено е, парното отдавна е спряно. Слагам остатъците от вчерашната леща на котлона и сядам до прозореца. Гледам светлините на София и се чудя как ще издържа още един ден.

На сутринта ставам в пет. Приготвям закуска – филии с маргарин и малко сладко от миналата година. Обличам децата и ги водя при съседката леля Пенка – единствената, която понякога се съгласява да ги наглежда срещу някой лев.

– Викторийче, пак ли ще ходиш по интервюта? – пита тя с топъл глас.

– Да… Дано този път ме вземат.

Тръгвам към метрото с усещането, че вървя срещу буря. В офиса ме посрещат с хладни усмивки.

– Вие сте самотна майка? – пита ме жената от човешки ресурси.

– Да…

– А кой ще гледа децата ви, ако ви вземем?

Глътвам си езика. Какво да кажа? Че нямам никого? Че майка ми не иска? Че всяка вечер броя стотинките за хляб?

– Ще намеря начин – изричам тихо.

Излизам от сградата със свито сърце. Знам какво означава този поглед – няма да ме вземат.

Вечерта вкъщи е още по-тежка. Калоян не иска да учи уроците си.

– Защо татко умря? Защо баба не ни обича? – пита ме той през сълзи.

Прегръщам го силно.

– Обича ни, просто… Понякога хората не знаят как да го покажат.

Мария рисува семейство с петима души – аз, тя, Калоян, Елица и баща им. Слагам рисунката на хладилника и усещам как гърлото ми се стяга.

На следващия ден майка ми звъни по телефона.

– Виктория, чух от съседката ти, че пак търсиш работа. Не мислиш ли, че е време да спреш да се оплакваш и да приемеш положението?

– Какво положение? Да живея от детски надбавки? Да не мога да купя обувки на децата?

– И аз съм била сама! Не съм ревала по цял ден!

– Мамо… Аз не рева. Просто… понякога имам нужда от помощ.

Тя затваря телефона без сбогом.

Вечерта Калоян има температура. Тичам до аптеката с последните си пари. Лекарството струва повече, отколкото имам. Аптекарката ме гледа със съжаление.

– Ще ви дам на вересия… Но другия път…

Прибирам се вкъщи със свито сърце. През нощта седя до леглото на Калоян и се моля всичко да мине.

На сутринта намирам бележка под вратата – покана за интервю в един супермаркет наблизо. Работното време е тежко, но поне е близо до дома ни.

Отивам на интервюто с треперещи ръце. Управителят е млада жена – казва се Даниела.

– Знам какво е да си сама с деца – казва тя тихо. – И аз минах през това. Ще ти дам шанс. Но трябва някой да ги гледа вечерите.

Обещавам ѝ всичко, само и само да започна работа.

Първият месец е ад. Работя до късно, а децата са при леля Пенка или сами вкъщи. Веднъж Мария се заключва в банята от страх и не мога да я извадя половин час. Елица плаче всяка вечер за мен.

Майка ми не идва нито веднъж. Понякога я виждам през прозореца как минава по улицата и гледа към нашия блок, но никога не спира.

Една вечер Калоян ме чака буден:

– Мамо… Ако баба не ни обича, ти ще ни оставиш ли някога?

Прегръщам го силно:

– Никога! Аз съм тук за вас! Винаги!

Но вътре в себе си се питам: колко още ще издържа така? Колко още ще трябва да избирам между това да бъда майка и това да бъда човекът, който ги изхранва?

Понякога си мисля: ако майка ми беше друга… Ако имаше кой да ме подкрепи… Щеше ли животът ни да бъде различен? А вие как бихте постъпили на мое място?