Когато майка вече не е нужна…

— Не мога повече, мамо! — извиках аз, гласът ми се разби в стените на малката кухня. — Все ти си права, все аз съм виновна! Защо никога не ме разбираш?

Майка ми седеше в стария фотьойл до прозореца, с ръце, отпуснати върху коленете. Косата ѝ беше вързана на небрежен кок, а под очите ѝ се бяха загнездили сенки, които сякаш никога нямаше да изчезнат. До нея беше племенницата ми Мария — винаги готова да ѝ донесе чай или да ѝ разкаже нещо от училище. Аз бях тази, която все закъсняваше, все бързаше, все не намираше време.

— Не съм искала да те обвинявам, Яна — прошепна майка ми. Гласът ѝ беше толкова тих, че едва го чух. — Просто… понякога ми липсваш.

— Липсвам ти? — изсмях се горчиво. — Ами аз? Кога някой ще попита как съм аз? Кога някой ще се сети, че и аз имам нужда от майка?

Мария ме изгледа укорително. — Лельо Яна, баба е болна. Не можеш ли просто да бъдеш мила?

— Мила? — повторих. — Знаеш ли колко пъти съм се опитвала? Колко пъти съм преглъщала всичко само и само да не я разочаровам?

Майка ми не каза нищо повече. Само наведе глава и започна да върти пръстена на ръката си — онзи стар златен пръстен, който никога не сваляше.

Това беше последният ни разговор.

Пет години по-късно стоя пред гроба ѝ. Вятърът носи мирис на влажна пръст и увехнали цветя. Коленичила съм върху студения камък и се опитвам да си спомня гласа ѝ, усмивката ѝ, начина, по който ме галеше по косата като дете.

— Прости ми, мамо… — шепна. — Прости ми за всичко, което казах. За всичко, което не казах.

Всяка година на този ден идвам тук. Но болката не намалява. Вината не избледнява. Понякога си мисля, че ако можех да върна времето назад, бих направила всичко различно. Бих я прегърнала по-силно. Бих ѝ казала колко много я обичам.

Но тогава бях заслепена от собствените си страхове и разочарования. Работата ме поглъщаше — шефът ми в банката изискваше невъзможното, а вкъщи ме чакаха две деца и мъж, който все по-рядко се прибираше навреме. Майка ми звънеше всяка вечер:

— Яна, как си? Искаш ли да ти донеса супа?

— Не, мамо! Добре съм! Остави ме!

Тя никога не се сърдеше. Само замълчаваше и на следващия ден пак звънеше.

Веднъж Мария дойде при мен:

— Лельо Яна, баба плаче нощем. Много ѝ липсваш.

— И аз имам проблеми! — изкрещях й. — Не съм длъжна винаги да съм до нея!

Сега тези думи ме преследват като кошмар.

След смъртта ѝ всичко се промени. Домът й опустя, а Мария замина да учи в София. Аз останах с празнотата и с въпросите без отговор.

Понякога нощем чувам гласа й в съня си:

— Яна, всичко ще бъде наред…

Събуждам се с мокри бузи и усещането, че никога няма да си простя.

Мъжът ми казва:

— Яна, трябва да продължиш напред. Всички правим грешки.

Но как да продължа? Как да простя на себе си?

Децата ми вече са пораснали. Дъщеря ми Цвети често ме пита:

— Мамо, защо винаги си тъжна на този ден?

— Защото понякога думите болят повече от всичко друго — отговарям й.

Всяка година на рождения ден на майка ми паля свещ у дома. Разказвам на децата си за нея — как е обичала люляците през май, как е правела най-вкусната баница в квартала, как винаги е намирала сили да прощава.

Но себе си още не съм простила.

Стоя пред гроба й и питам:

— Мамо, дали някога ще мога да ти поискам прошка така, че да ме чуеш? Дали някога ще мога да простя на себе си?

А вие… простихте ли на своите родители? Или още носите тежестта на неизказаните думи?