Когато роднините искат неща, които не искаш да дадеш: Историята на една майка между дълга и себе си

– Мариела, дай ми онзи миксер, дето така или иначе не го ползваш! – гласът на леля Сийка проряза тишината в кухнята ми, докато държах бебето на ръце и се опитвах да сваря супа с една ръка.

Погледнах я уморено. Беше дошла неочаквано, както винаги – с торба от пазара и с още по-голяма торба с претенции. Миксерът стоеше на рафта, подарък от майка ми за сватбата. Не го ползвах често, но беше един от малкото нови уреди в дома ни. Погалих главичката на малкия Борко, който се размърда в прегръдките ми.

– Лельо, не знам… Понякога ми трябва – опитах се да прозвуча спокойно, но усещах как гласът ми трепери.

– Айде сега, какво ще ти трябва? Ти и без това всичко правиш на ръка! – засмя се тя, но смехът ѝ беше остър като нож. – Аз ще го ползвам за козунаците за Великден. После ще ти го върна.

Знаех какво значи това „ще ти го върна“. Миналата година дадох на братовчедка ми кафемашината – още я чакам. А когато попитах, ме изгледа така, сякаш съм поискала бъбрека ѝ.

– Мариела, дай ѝ го – обади се тихо мъжът ми Петър от хола. – Няма смисъл да се карате за глупости.

Погледнах го с укор. Той никога не разбираше. За него всичко беше „глупост“. Но аз знаех колко трудно беше да си купим този миксер. Знаех колко пъти съм мечтала за нови неща, а все отлагахме – заради детето, заради сметките, заради ремонта на банята.

– Добре – казах накрая и усетих как нещо в мен се пречупва. – Вземи го, лельо.

Тя го грабна с такава радост, сякаш ѝ подарявам злато. Излезе от кухнята с думите:

– Ей такава племенница да има човек! Златно момиче!

Останах сама с Борко. Сълзите ми потекоха безшумно. Не беше само миксерът. Беше всичко – дрехите, които „все някой ще ги носи“, играчките на детето, които „може да дадеш на братовчедите“. Винаги трябваше да давам. Винаги трябваше да съм добра.

Седнах на масата и се загледах в празната чаша кафе. Спомних си как като дете майка ми ме учеше да споделям. „Добрите хора дават“, казваше тя. А аз винаги давах – тетрадки в училище, дрехи на по-малките братовчеди, време на приятелки, които после забравяха да ме потърсят.

Сега имах свое семейство. Исках да пазя нещата си. Исках Борко да има играчки, които няма да изчезнат след всяко семейно събиране. Исках поне веднъж някой да попита: „А ти имаш ли нужда?“

Вечерта Петър седна до мен на дивана. Телевизорът бучеше, а Борко спеше в креватчето си.

– Защо си тъжна? – попита той.

– Не знам… Просто ми писна все аз да давам – прошепнах.

Той въздъхна.

– Това са роднини, Мариела. Така е при нас.

– Ами ако някой ден ние имаме нужда? Кой ще ни даде?

Той замълча. Знаех отговора.

На следващия ден майка ми се обади:

– Лельо Сийка каза, че си ѝ дала миксера. Много хубаво си направила! Така трябва – нали сме семейство!

– А ако аз имам нужда? – попитах я тихо.

– Ти си млада, ще се оправиш! Важното е възрастните да са доволни.

Затворих телефона и усетих как гневът ми кипи под кожата. Защо винаги младите трябва да се жертват? Защо никой не вижда нашите нужди?

Седмица по-късно леля Сийка върна миксера – надраскан и мръсен. Усмихна се:

– Ей, много работа свърши! Догодина пак ще го взема!

Погледнах я и този път не казах нищо. Но вътре в мен нещо се промени.

Започнах да отказвам малките неща – дрехи, играчки, книги. В началото всички се сърдеха. Майка ми ме нарече егоистка. Леля Сийка спря да идва толкова често. Петър мълчеше, но виждах неодобрението в очите му.

Но Борко започна да има повече свои неща. Аз започнах да пазя малките радости за себе си – чаша кафе в тишина, нова книга само за мен.

Понякога се чувствам виновна. Понякога се питам дали не съм лош човек. Но после виждам усмивката на Борко и знам, че правя правилното нещо.

Кажете ми, греша ли? Егоист ли съм, ако пазя своето? Или просто най-накрая започнах да мисля за себе си?