Под натиска на баща ми: Ще избера ли своето щастие или неговите очаквания?

„Ако не започнеш да мислиш за семейство, ще спра да ти помагам! Не съм те отгледал, за да гледаш само себе си!“ – думите на баща ми отекват в главата ми, докато стоя в малката кухня на панелката ни в Люлин. Мирише на пържени кюфтета, а ръцете ми треперят над чашата с чай. Майка ми мълчи, забила поглед в масата, сякаш се надява бурята да отмине сама. Но аз знам – този път няма да е така.

„Тате, не мога просто ей така да родя дете, защото ти искаш! Не съм готова!“, гласът ми излиза по-висок, отколкото искам. Усетих как бузите ми пламват. Баща ми ме гледа с онзи поглед, който винаги ме е карал да се чувствам малка и виновна.

„Готова, не готова – времето си минава! На 29 си вече, Мария! Всички твои приятелки имат деца. Какво чакаш? Да остарееш сама ли?“

В този момент сякаш целият свят се сви до тази маса. Чувах само тиктакането на часовника и тежкото му дишане. Майка ми най-накрая се обади тихо: „Татко ти просто иска най-доброто за теб…“

Но кое е най-доброто за мен? Завърших психология в Софийския университет с отличие. Работя като консултант в частна клиника, обичам работата си, имам приятел – Даниел, с когото сме заедно от три години. Но не сме готови за дете. Искаме да пътуваме, да се развиваме, да живеем живота си. А баща ми… той вижда само едно – внуче.

Седмици наред вкъщи е напрегнато. Всеки разговор завършва със скандал или мълчание. Даниел усеща напрежението у мен.

– Миме, не можем да живеем по този начин. Това е твоят живот. – опитва се да ме окуражи той една вечер, докато вечеряме в малкия ни апартамент в Студентски град.

– Знам… но ако баща ми спре да ми помага с наема? Заплатата ми стига едва-едва…

– Ще се справим. По-добре бедни, отколкото нещастни – усмихва се Даниел и ме прегръща.

Но страхът не ме напуска. Всяка вечер се чудя дали съм егоистка. Дали не предавам родителите си, които са жертвали толкова много за мен? Спомням си как баща ми работеше по две смени в завода, за да мога аз да уча пиано и английски. Как майка ми шиеше дрехи, за да имам нова рокля за бала.

Една неделя следобед отивам при тях. Баща ми гледа новините, майка ми готви баница. Сядам до него и събирам смелост:

– Тате… Моля те, чуй ме. Обичам ви и ви уважавам. Но не мога да живея твоя живот. Не мога да родя дете само защото ти искаш внуче. Това е мое решение.

Той мълчи дълго. После избухва:

– Значи всичко, което съм правил за теб, е било напразно? За какво те изучих? За какво се трепах?

– Не е напразно! Благодарна съм ти! Но искам да бъда щастлива по свой начин!

Майка ми плаче тихо в кухнята. Аз също плача. Баща ми става и излиза на балкона.

Седмици наред не ми вдига телефона. Майка ми звъни тайно и ме моли да отстъпя: „Той е старомоден, Миме… Не му се сърди.“

В работата съм разсеяна. Колежката ми Катя ме пита:

– Какво става с теб? Не си на себе си.

Разказвам ѝ всичко. Тя въздъхва:

– Моята майка беше същата… Натискът е огромен. Но ако се пречупиш сега, цял живот ще живееш чужд живот.

Думите ѝ ме карат да се замисля. Колко жени познавам, които са родили „по задължение“? Които са жертвали мечтите си заради семейния натиск? В България все още се смята, че жената трябва първо да стане майка, после всичко друго.

Една вечер Даниел ме води на Витоша. Гледаме светлините на София.

– Миме, ако трябва ще работя на две места. Но не искам дете само защото някой друг го иска.

Поглеждам го през сълзи:

– Ами ако загубя баща си? Ако никога не ми прости?

– Ще го преживееш. Но ако загубиш себе си?

Тези думи ме преследват дни наред.

След месец баща ми сам ме търси. Каним ги на гости у нас с Даниел. Вечерята е напрегната, но по някое време той казва:

– Не разбирам вашето поколение… Но ако това ви прави щастливи… Само не забравяй откъде си тръгнала.

Поглеждам го с благодарност и облекчение.

Днес все още нямаме дете. Понякога усещам тъгата в очите на баща ми, но вече не се чувствам виновна.

Питам се: Колко от нас живеят живота си според чужди очаквания? Колко от нас имат смелостта да изберат себе си?