Между два дома: Борбата за бащината грижа и семейното разбиране

— Как можа да го направиш, Мария? — Гласът на брат ми Димитър проряза тишината като нож. Стояхме в хола на апартамента на нашите в Люлин, а майка ми седеше на дивана, с ръце, скрити в скута си, и поглед, забит в пода. — Татко никога не би искал това!

Сълзите ми напираха, но се борех да ги задържа. — Не можех повече, Мите. Не можех сама. Ти си в Пловдив, майка е болна… Аз работя по 12 часа на ден. Какво очакваш?

— Да се грижиш за него! — изкрещя той. — Това е нашият баща!

В този момент усетих как стените се стесняват около мен. Всяка дума беше като удар. Вече седмица баща ми беше в дома в Банкя. Всяка вечер се прибирах в празния ни апартамент и слушах ехото на собствената си вина. Майка ми почти не говореше с мен. Димитър идваше само да ме съди.

Преди месец баща ми получи инсулт. Лекарите казаха, че ще се нуждае от постоянни грижи. Опитах се да го гледам у дома — сменях памперси, хранех го с лъжица, будех се по няколко пъти нощем от стоновете му. Работех като медицинска сестра в „Пирогов“ и често оставах извънредно. В един момент започнах да се страхувам — че ще направя грешка, че ще го изпусна, че ще се случи нещо непоправимо.

Една сутрин го намерих паднал до леглото. Плачеше като дете. Тогава реших — ще го настаня в дом. Не защото не го обичам, а защото исках най-доброто за него. В дома имаше медицински персонал, физиотерапевти, хора, които знаят как да помогнат.

— Мамо, кажи нещо… — прошепнах.

Тя само поклати глава. — Не знам дали бих могла да ти простя.

Вечерта седях сама на кухненската маса. Телефонът ми светна — съобщение от брат ми: „Ти уби татко още преди да умре.“ Прочетох го десет пъти. Сълзите най-сетне потекоха.

На следващия ден отидох при баща ми. Домът беше чист, миришеше на супа и лавандула. Намерих го в градината, седнал на пейка до прозореца. Гледаше към дърветата и не ме забеляза веднага.

— Тате… — коленичих до него.

Той се усмихна леко. — Марийче… Радвам се да те видя.

— Как си?

— Добре съм. Хранят ме добре тук. Има един дядо Георги, разказва ми истории от войната… — Очите му проблеснаха за миг.

— Липсваш ми у дома.

— И ти ми липсваш, дете. Но тук е по-лесно за всички ни.

Стиснах ръката му и усетих колко е изтъняла кожата му. В този момент разбрах, че съм взела правилното решение, но тежестта на вината не изчезна.

Върнах се вкъщи и намерих майка ми да плаче в спалнята. Седнах до нея.

— Мамо, не можех повече сама…

— Знам — прошепна тя. — Но боли.

— И мен ме боли.

Дните минаваха бавно. Семейството ни се разпадаше пред очите ми. Димитър отказваше да говори с мен, майка ми беше като сянка от себе си. На работа колежките ми шушукаха зад гърба ми: „Мария оставила баща си в дом…“ В България това е срамно — да повериш родител на чужди хора.

Една вечер седнах пред компютъра и започнах да чета истории като моята във форуми: „Майка ми е в дом и семейството ме мрази“, „Вината ме убива“… Оказа се, че не съм сама.

На рождения ден на баща ми всички отидохме в дома. Димитър стоеше настрана, майка ми държеше ръката на татко и плачеше тихо. Аз носех торта и снимки от детството ни.

— Помниш ли тази снимка? — попитах баща ми и му подадох снимката от морето в Созопол.

Той се усмихна широко: — Бяхте най-щастливите деца на света тогава.

— Искам пак да сме семейство — прошепнах аз.

Димитър ме погледна за първи път от месеци:

— Може би трябваше да ти помогна повече…

Майка ми кимна през сълзи:

— Всички сме виновни по малко.

В този момент разбрахме, че болката ни е обща, но любовта ни също е обща. Решихме да посещаваме татко заедно всяка седмица и да бъдем семейство въпреки всичко.

Сега всяка вечер пак е тиха, но вече не е тишина на вина, а на разбиране и прошка. Понякога си мисля: Дали щяхме да стигнем дотук, ако бях избрала друго? Може ли човек да бъде добър син или дъщеря, ако избере себе си и здравето си пред семейната традиция? Какво бихте направили вие?