Две години тишина: Дъщеря ми не иска да ме види

„Пак ли ще стоиш цяла вечер и ще чакаш да ти пише?“ – гласът на мъжа ми, Иван, проряза тишината в малката ни кухня в Пловдив. Не му отговорих. Само стиснах телефона по-силно, сякаш ако го държа достатъчно здраво, ще успея да изтръгна от него онова съобщение, което така отчаяно чакам вече две години.

Дъщеря ми, Мария, беше всичко за мен. Родих я млада, още докато учех в университета. Иван беше до мен, но истината е, че майчинството ме завладя напълно. Животът ни не беше лесен – малък апартамент, две заплати, които едва стигаха до края на месеца, и постоянна борба да осигурим на Мария всичко, което заслужава. Може би точно тази борба ме направи строга. Може би прекалено много очаквах от нея.

„Мамо, не мога повече! Не искам да живея по твоите правила!“ – думите ѝ още кънтят в главата ми от онази вечер преди две години. Беше се прибрала късно, а аз я чаках на вратата. Започнахме да се караме за пореден път – за оценките ѝ, за приятелите ѝ, за това, че не се прибира навреме. Тя изкрещя, че я задушавам, че никога не съм я слушала наистина. После трясна вратата и си тръгна.

Оттогава не съм я виждала.

Първите месеци звънях всеки ден. Писах ѝ съобщения – „Обичам те“, „Моля те, върни се“, „Прости ми“. Понякога Иван ме молеше да спра: „Дай ѝ време. Ще се върне.“ Но времето минаваше, а Мария оставаше далечна и недостъпна.

Съседките започнаха да шушукат. „Какво ли е направила майката, че детето ѝ не иска да я види?“ – чувах ги през прозореца. Болеше ме. Започнах да се съмнявам във всичко – дали бях прекалено строга? Дали трябваше да ѝ позволя повече свобода? Или може би просто не умея да бъда майка?

Една вечер Иван се прибра по-рано от работа. Седна срещу мен и каза:
– Трябва да спреш да се обвиняваш. Мария е голяма вече. Има свой живот.
– Но аз съм ѝ майка! Как може да не иска да ме види? Какво толкова съм направила?
– Може би просто трябваше да я изслушаш повече…

Тези думи ме удариха като шамар. Може би наистина никога не съм я слушала. Винаги съм знаела кое е най-добро за нея – или поне така си мислех. Когато беше малка, избирах дрехите ѝ, приятелите ѝ, дори какво ще учи в университета. Тя мечтаеше да стане художник, а аз настоявах да запише право – „За да имаш сигурно бъдеще“, казвах ѝ.

Сега разбирам колко много съм сбъркала.

Преди няколко месеца срещнах случайно приятелката ѝ Деси в магазина.
– Как е Мария? – попитах с треперещ глас.
Деси ме погледна със съжаление:
– Добре е… Работи в галерия в София. Рисува пак.
– Щастлива ли е?
– Мисля, че да… Но много ѝ липсвате.

Сърцето ми се сви. Ако ѝ липсвам, защо не ми пише? Защо тази тишина между нас расте с всеки изминал ден?

Понякога нощем се будя от кошмари – виждам Мария малка, как тича към мен с разперени ръце, а аз не мога да я достигна. Сякаш между нас има невидима стена.

Иван се опитва да ме утеши:
– Ще мине време и ще се върне. Всички деца се бунтуват.
Но аз знам, че това не е просто бунт. Това е рана, която сама създадох.

Веднъж реших да отида до София и да я потърся в галерията. Стоях пред входа повече от час, но не посмях да вляза. Страхувах се от погледа ѝ – дали ще има омраза в него? Или безразличие?

Всяка Коледа оставям подарък под елхата с нейното име. Иван ми казва, че си причинявам болка напразно. Но аз не мога да спра да се надявам.

Веднъж написах писмо:
„Мария,
Знам, че сгреших. Знам, че те нараних с желанието си да те предпазя от всичко. Моля те, прости ми. Обичам те повече от всичко на света.“
Не знам дали го е прочела някога.

Понякога си мисля – ако можех да върна времето назад, бих ли постъпила различно? Бих ли я оставила сама да избере пътя си? Или пак щях да се страхувам прекалено много за нея?

Сега седя тук, на кухненската маса, гледам телефона и чакам чудото – едно кратко „Здравей, мамо“. Но чудесата рядко се случват на хора като мен.

Може би има и други майки като мен – които са обичали прекалено силно и са изгубили най-скъпото си… Кажете ми – има ли прошка за такива като мен? Или тишината между майка и дъщеря е най-страшното наказание?