Тайната вечеря: Защо майка ми винаги готвеше за моя съпруг

— Пак ли ще правиш мусака за него, мамо? — изсъсках през зъби, докато гледах как майка ми нареждаше картофите в тавата. Бях се прибрала от работа, уморена и раздразнена, а в кухнята миришеше на нещо познато и уютно, но в този момент този аромат ме дразнеше повече от всичко.

Майка ми не ме погледна. Само въздъхна леко и продължи да ръси подправките. — Той обича мусака, знаеш го. И ти я обичаше като малка.

— Да, но аз не съм дете вече. И не разбирам защо винаги трябва да се въртиш около него. — Гласът ми трепереше от напрежение. — Все едно аз не съществувам.

Тя замълча. В този момент влезе Петър — моят съпруг. Усмихна се широко на майка ми, целуна я по бузата и каза:

— Как ухае! Пак ще се наям като цар.

Погледнах ги — двамата изглеждаха толкова близки, сякаш между тях имаше някаква тайна. Седнах на масата и започнах да си играя с телефона си, но не можех да се отърся от усещането, че нещо не е наред.

Вечерята мина в обичайното напрежение. Петър разказваше за работата си, майка ми го слушаше внимателно, а аз се чувствах като гост в собствения си дом. Когато приключихме, майка ми настоя тя да измие чиниите. Петър й помогна, а аз се затворих в спалнята под претекст, че имам работа.

Лежах на леглото и се чудех как стигнах дотук. Винаги съм мечтала за друго — да пътувам, да виждам света, да живея свободно. Но след като се омъжих за Петър, всичко се промени. Майка ми настояваше да живеем заедно, „докато си стъпим на краката“, а аз се съгласих — уж временно. Но вече бяха минали три години.

С времето започнах да усещам как майка ми и Петър стават все по-близки. Тя му готвеше любимите ястия, грижеше се за дрехите му, дори му купуваше чорапи и ризи. Понякога си мислех, че го обича повече от мен.

Една вечер, когато се прибрах по-рано от работа, чух смях от кухнята. Приближих се тихо и ги видях — майка ми стоеше до Петър, който държеше ръката й върху дланта си. Говореха тихо и се смееха на нещо, което не разбрах. Сърцето ми заби лудо.

— Какво става тук? — попитах рязко.

Двамата подскочиха. Майка ми бързо издърпа ръката си.

— Просто му показвах как се прави заливката за мусака — каза тя с пресилен спокоен тон.

Петър кимна виновно.

— Да, исках да науча рецептата…

Не казах нищо повече. Влязох в стаята си и затворих вратата. Цяла нощ не можах да заспя. В главата ми се въртяха всякакви мисли — дали има нещо между тях? Или просто си въобразявам?

На следващия ден реших да говоря с майка ми.

— Мамо, трябва да поговорим — казах й сутринта, докато пиеше кафето си.

Тя ме погледна уморено.

— Знам какво ще кажеш. Че прекалявам с грижите за Петър…

— Не само това — прекъснах я аз. — Имам чувството, че го обичаш повече от мен. Че ти е по-важен.

Майка ми остави чашата на масата и въздъхна тежко.

— Не разбираш… Когато баща ти ни напусна, ти беше малка. Останахме сами. Петър е първият мъж в този дом от години насам. Той е добър човек… Искам да го задържа тук. Да не останеш сама като мен.

— Но аз не съм ти! Аз искам друг живот! Искам да пътувам, да видя света… Не искам да бъда затворена между кухнята и хола!

Майка ми избърса сълзите си с ръкав.

— Аз не можах да избягам от тук… Може би затова толкова държа на него — защото мисля, че той ще те задържи при мен…

В този момент влезе Петър.

— Какво става? — попита той притеснено.

Погледнах го право в очите.

— Трябва да решим какво ще правим с живота си. Не мога повече така.

Той замълча за миг, после каза тихо:

— Ако искаш да тръгнем някъде — ще тръгнем. Но трябва да говориш с майка си честно…

Вечерта седнахме тримата на масата. Майка ми плачеше тихо, Петър държеше ръката ми под масата.

— Мамо — казах й аз — обичам те, но трябва да живея своя живот. Не мога да бъда твоята заместителка или твоята опора завинаги.

Тя кимна през сълзи.

— Знам… Просто ме е страх да остана сама…

Тогава разбрах истината: майка ми не готвеше за Петър от любов към него като мъж, а от страх да не остане сама; от желание да задържи мен чрез него. Всичко беше въпрос на страхове и самота.

Седмица по-късно с Петър заминахме на първото ни пътешествие извън България. Майка ми остана сама вкъщи, но започна да ходи на курсове по рисуване и намери нови приятели.

Понякога се питам: Дали щях да разбера истината, ако не бях видяла онази сцена в кухнята? Колко често страхът ни кара да държим хората до себе си по грешен начин? Какво мислите вие?