Последната седмица на мама у дома: Когато домът вече не е твой

– Мамо, не можеш да оставиш всичко така! – гласът ми трепереше, докато гледах как тя слага последната си чанта до вратата. Беше петък вечер, а в апартамента ни в Люлин се усещаше тежестта на нещо необратимо. Харолд, моят съпруг, лежеше на дивана в хола, с одеяло до брадичката и очи, които се опитваха да избегнат сцената.

Майка ми, Мария, винаги беше силна жена. След като баща ми почина, тя се омъжи повторно за човек, когото никога не приех напълно. Но сега, на 87 години, тя нямаше друг избор – нейният дом беше станал чужд. Сестра ми и брат ми се бяха разпръснали по света – едната в Германия, другият в Пловдив, но и двамата далеч от нейните нужди.

– Нора, не искам да ти преча – прошепна тя, а гласът ѝ беше толкова тих, че едва я чух. – Но вече не мога да остана там. Всичко ми напомня за миналото, а аз съм сама.

Погледнах Харолд. Той беше мълчалив от седмици. Болестта му – паркинсон – го беше направила зависим от мен. Всяка сутрин му помагах да стане, да се облече, да закуси. Вечер му четях вестника на глас, защото ръцете му трепереха твърде много, за да държи страниците.

– Мамо, тук е тясно – казах аз. – Харолд има нужда от спокойствие. А ти… ти си свикнала със своя ритъм.

Тя се усмихна тъжно и седна до мен на кухненската маса. – Знам, дете мое. Но понякога човек няма избор.

В следващите дни домът ни се промени. Майка ми ставаше рано и правеше кафе с миризма на изгоряло. Харолд се оплакваше тихо от шума, а аз се опитвах да балансирам между двамата. Вечерята беше изпълнена с напрежение – майка ми настояваше да готви по старите рецепти: боб чорба с много чубрица, пълнени чушки с ориз. Харолд не ядеше почти нищо.

– Не мога повече така! – извиках една вечер, когато майка ми отново беше забравила да изключи котлона. – Чувствам се като между два свята! Ти искаш внимание, Харолд има нужда от грижи… а аз?

Майка ми ме погледна с очи, пълни със сълзи. – Прости ми, Нора. Не исках да ти тежа.

Харолд се намеси за първи път от дни:
– Мария, не е твоя вината. Просто всички сме уморени.

Тишината след думите му беше оглушителна. Седнах на стола до прозореца и заплаках без глас. Спомних си детството си в малкия апартамент в Надежда – как майка ми ме водеше на училище за ръка, как готвеше сладко от смокини през лятото. А сега? Сега тя беше гост в моя дом, а аз – затворник между две стари тела и една купчина вина.

На следващия ден сестра ми звънна по Viber.
– Нора, не мога да дойда. Децата са болни, а работата не чака.
– Разбирам – казах студено и затворих.

Вечерта майка ми седна до мен на дивана.
– Знаеш ли какво е най-страшното? – попита тя тихо. – Да осъзнаеш, че домът ти вече не е твой. Че си излишен.

Стиснах ръката ѝ.
– Не си излишна, мамо. Просто… всичко се промени твърде бързо.

Харолд се засмя горчиво:
– Старостта е като лош сън – не можеш да се събудиш от нея.

През нощта не можех да заспя. Чувах дишането на майка ми от съседната стая и тихото хъркане на Харолд. Мислех си за всички жени като мен – между две поколения, между дълга и любовта към себе си. Колко от нас са забравили какво значи да бъдеш просто човек?

Сутринта донесох кафе на майка ми в леглото.
– Благодаря ти, Нора – каза тя и ме погледна с благодарност и тъга.

Денят мина в грижи: лекарства за Харолд, пазаруване от пазара в Люлин 5, пране на ръка, защото пералнята пак се беше развалила. Вечерта седнахме тримата пред телевизора – новините бяха пълни с лоши вести: инфлация, болници без места за възрастни хора, пенсии под минимума.

– Защо трябва да е толкова трудно? – попита майка ми.
– Не знам – отвърнах аз. – Може би защото никой не мисли за нас.

На следващия ден Харолд падна в банята. Изплаших се до смърт. Извиках линейка; лекарят каза: „Трябва ви помощ у дома.“

Но коя помощ? Социалните услуги са претоварени; сестра ми пак не може да дойде; брат ми само праща пари по банков път и съвети по телефона.

Вечерта седнах до прозореца и гледах светлините на София. Чудех се: колко още ще издържа? Колко още ще мога да бъда всичко за всички?

Майка ми дойде при мен и ме прегърна силно.
– Прости ми за всичко – прошепна тя.
– И аз ти прощавам, мамо – казах през сълзи.

Сега пиша тези редове с надежда някой да ме разбере. Да сподели болката или поне да каже: „И аз съм там.“

Кажете ми: Кога домът престава да бъде дом? И как продължаваме напред, когато всички пътища водят назад?