Сълзи между сестри: Кога подкрепата се превръща в тежест?

— Пак ли ще ми звъниш посред нощ, Мария? — гласът ми трепереше, докато държах телефона, а навън дъждът блъскаше по прозореца. Беше два след полунощ, а сестра ми отново плачеше заради поредния си провал с поредния си приятел. — Не мога повече, разбираш ли? — прошепнах, но тя не чу. Или не искаше да чуе.

От години бях нейната сянка, нейната спасителка. Когато баща ни почина, аз бях тази, която се отказа от мечтите си за университет в София, за да остана в Пловдив и да се грижа за нея и майка ни. Мария винаги беше по-крехката, по-емоционалната, а аз — „силната“. Но никой не попита дали и аз имам нужда от подкрепа.

— Ти си по-голямата, трябва да я разбираш — казваше майка ни, когато Мария пак се прибираше разплакана или ядосана. — Тя е чувствителна…

Чувствителна? А аз каква бях? Камък? Всяка вечер се прибирах от работа в болницата, изтощена до крайност, а вкъщи ме чакаха още грижи. Мария не можеше да задържи работа повече от три месеца. Вечно недоволна, вечно обвиняваща света за неуспехите си. А аз — аз плащах сметките ѝ, купувах ѝ лекарства, слушах историите ѝ за несправедливостта на живота.

— Защо винаги ти трябва да оправяш всичко? — веднъж ме попита колежката ми Даниела. — Не е ли време да помислиш и за себе си?

Тогава се засмях горчиво. Как да мисля за себе си, когато семейството ми се разпадаше пред очите ми? Но с времето умората стана нетърпима. Започнах да усещам как гневът се натрупва като камък в гърдите ми.

Последният път, когато Мария ме потърси посред нощ, вече не издържах. Беше се скарала с поредния си приятел — някакъв Георги, когото познавах само по име. Плачеше истерично:

— Всички ме изоставят! Само ти ми остана!

— А ти някога попита ли ме как съм? — избухнах. Гласът ми беше остър като нож. — Някога замисляла ли си се колко ми е трудно? Че и аз имам нужда от подкрепа?

От другата страна на линията настъпи тишина. За първи път Мария не намери думи.

— Не знаех… — прошепна тя най-накрая.

— Не знаеше, защото никога не попита! — извиках през сълзи. — Винаги съм била тук за теб, а ти… ти дори не забелязваш кога страдам!

Затворих телефона и се разплаках неудържимо. Сякаш всичко, което бях трупала с години — болка, разочарование, самота — изригна наведнъж. През цялата нощ не мигнах. На сутринта очите ми бяха подпухнали, а ръцете ми трепереха.

Майка ни забеляза промяната у мен.

— Какво става с теб, Елена? — попита тя притеснено.

— Уморих се, мамо — отвърнах тихо. — Не мога повече да бъда всичко за всички.

Тя въздъхна тежко.

— Знам, че ти е трудно… Но Мария няма никой друг.

— А аз? Аз имам ли някого?

Майка ми замълча. За първи път видях съжаление в очите ѝ.

В следващите дни Мария не ми звъня. Не знаех дали е обидена или просто няма какво да каже. В мен се бореха вина и облекчение. За първи път от години имах време да помисля за себе си — да изляза на разходка в парка, да прочета книга, да изпия кафе с приятелка без да гледам телефона на всеки пет минути.

Но вината не ме напускаше. Вечер лежах будна и се питах: „Дали не съм лоша сестра? Дали не я изоставих точно когато имаше най-голяма нужда?“

Една вечер Мария се появи на прага ми. Изглеждаше по-различно — очите ѝ бяха зачервени, но в тях имаше решителност.

— Може ли да поговорим? — попита тихо.

Поканих я вътре. Седнахме една срещу друга на кухненската маса.

— Прости ми… — започна тя със сълзи в очите. — Никога не съм осъзнавала колко много правиш за мен. Свикнах да разчитам на теб и забравих, че и ти си човек…

Сълзите потекоха по бузите ми.

— Просто исках поне веднъж да чуя „благодаря“ — прошепнах.

Мария хвана ръката ми.

— Благодаря ти… За всичко. Но трябва да се науча сама да се справям. Не мога цял живот да те дърпам надолу.

В този момент сякаш огромен товар падна от раменете ми. За първи път усетих надежда, че може би връзката ни ще стане по-здрава, ако спра да жертвам себе си без остатък.

Сега стоя тук и се питам: Кога подкрепата към близките преминава границата и започва да ни вреди? Длъжни ли сме винаги да даваме всичко от себе си – дори когато това означава да изгубим себе си?