Под един покрив: Моят живот със свекървата и свекъра

– Пак ли ще готвиш леща, Мария? – гласът на свекърва ми, Цветанка, проряза тишината в кухнята като нож. Стоях с дървената лъжица в ръка, а ръцете ми трепереха. Беше вторник вечер, а аз за пореден път се опитвах да угодя на всички под този покрив, който отдавна не усещах като свой дом.

– Мислех, че всички обичат леща… – промълвих тихо, но думите ми увиснаха във въздуха.

– Ти може да обичаш, ама ние сме яли вчера! – намеси се свекър ми, бай Стефан, който гледаше новините от хола, но винаги имаше ухо за случващото се в кухнята.

Погледнах към мъжа си – Димитър. Той седеше на масата с телефона си и дори не вдигна глава. Откакто се преместихме при родителите му, сякаш беше станал друг човек – по-тих, по-отдалечен. Понякога се чудех дали изобщо забелязва как се чувствам.

Всичко започна преди година. След като Димитър загуби работата си в завода, нямахме друг избор освен да се върнем в родния му град и да заживеем при родителите му. Нашият двустаен апартамент в София беше вече само спомен – място, където можех да бъда себе си. Тук, в малката къща в Пазарджик, всяко мое действие беше под лупа.

– Марийче, не така се мие подът! – Цветанка често ми правеше забележки. – Трябва да изстискаш парцала хубаво, иначе ще останат петна!

– Добре, мамо… – отговарях с пресилен глас. Вече не знаех какво е по-лошо – да споря или да се подчинявам безропотно.

Вечерите бяха най-тежки. Сядахме всички на масата – аз, Димитър, свекървата и свекърът. Говореха за стари времена, за съседи и роднини. Аз мълчах. Когато се опитвах да се включа в разговора, ме прекъсваха или ме гледаха с онзи особен поглед – сякаш съм натрапник.

Една вечер не издържах.

– Митко, може ли да поговорим? – прошепнах му след вечеря.

– Какво има? – попита той без да ме погледне.

– Не мога повече така… Чувствам се като чужда в собствения си живот. Моля те, разбери ме…

Той въздъхна тежко.

– Знам, Мария. Но какво да направим? Пари нямаме. Родителите ми ни помагат…

– Помагат ли ни или ни държат като заложници? – попитах го с разтреперан глас.

Той замълча. Знаех, че няма отговор.

Дните минаваха бавно. Сутрин ставах първа и приготвях закуска за всички. Цветанка винаги намираше нещо, което не е както трябва – или яйцата били препържени, или кафето било слабо. Бай Стефан мърмореше за сметките и за това как жените не разбират от пари.

Понякога си спомнях майка ми и баща ми в Пловдив. Те винаги ме подкрепяха, но сега бяха далеч. Не исках да ги тревожа с моите проблеми. Затова носех всичко сама – болката, самотата, гнева.

Един ден Цветанка ме хвана да плача в банята.

– Какво ти е? – попита тя с по-мек тон от обикновено.

– Просто… ми липсва домът ни – признах си.

Тя въздъхна и седна до мен на ръба на ваната.

– Знам, че ти е трудно. И на мен не ми е лесно. Но тук сме семейство. Трябва да се научим да живеем заедно.

Погледнах я през сълзи. За първи път видях уязвимост в очите ѝ.

– Понякога имам чувството, че никога няма да бъда част от това семейство…

– Не казвай така. Просто сме различни хора. Аз съм свикнала всичко да е по мой начин…

Този разговор не промени всичко изведнъж, но поне донесе малко облекчение. Започнахме да говорим повече – за рецепти, за градината, дори за миналото ѝ. Разбрах защо е толкова строга – животът ѝ не е бил лесен.

Но напрежението остана. Димитър все по-често закъсняваше от работа и избягваше разговорите у дома. Веднъж го чух как говори по телефона:

– Не знам колко още ще издържим тук… Мария е на ръба…

Сърцето ми се сви. Не бях само аз виновна за напрежението – всички страдахме по свой начин.

Една неделя следобед реших да отида при родителите си в Пловдив за няколко дни. Казах на Димитър:

– Имам нужда от малко време сама…

Той кимна разбиращо.

Влакът потегли и гледах през прозореца как полетата се сменят едно след друго. Чудех се дали някога ще имаме свой дом отново – място, където мога да бъда Мария, а не просто „снахата“.

Когато пристигнах при майка ми и баща ми, ги прегърнах силно и заплаках като дете. Те не задаваха въпроси – просто бяха до мен.

След няколко дни се върнах при свекървата и свекъра с нови сили. Реших да говоря открито с Димитър:

– Трябва да намерим начин да живеем отделно. Не мога повече така…

Този път той ме погледна право в очите:

– Ще направя всичко възможно, Мария. Обещавам ти.

Не знам какво ще ни донесе бъдещето. Но знам едно – човек трябва да има място, където може да бъде себе си.

Понякога се питам: Колко компромиси са нужни заради любовта? А кога идва моментът да избереш себе си?