Между две огни: Как се изгубих между собственото си семейство и нуждите на свекърва ми

– Мария, пак ли ще ходите при майка му? – гласът на майка ми трепери по телефона, докато аз, стиснала слушалката, гледам през прозореца към сивия двор. Навън вали, а в мен бушува буря. – Не можеш ли веднъж да си останеш у дома, да си починеш? Децата те чакат.

Не знам какво да ѝ отговоря. Вече трети месец всяка събота и неделя прекарваме в апартамента на свекърва ми – баба Стефка. Тя е вдовица от две години и откакто падна по стълбите през зимата, страхът ѝ да остане сама се превърна в нашето ново ежедневие. Мъжът ми, Петър, настоява да сме до нея. „Тя ни е гледала, сега е наш ред“, казва той с онзи тон, който не търпи възражения. А аз? Аз се разкъсвам между дълга и желанието да бъда просто Мария – майка, съпруга, жена със собствени мечти.

Всяка събота сутрин започва една и съща сцена:

– Мамо, пак ли ще ходим при баба? – пита малкият ми син Даниел, докато се опитвам да го облека.
– Да, мило. Баба има нужда от нас.
– А кога ще идем в парка? Обеща ми люлките!

Сърцето ми се свива. Виждам разочарованието в очите му, усещам как и дъщеря ми Лили се затваря все повече в себе си. Тя е на 14 и вече рядко говори с мен. Вечер стои пред компютъра, слуша музика и пише нещо в тетрадката си. Понякога я чувам да плаче тихо. Опитвам се да я прегърна, но тя се изплъзва като сянка.

В апартамента на баба Стефка мирише на лекарства и старост. Тя ни посреща с престорена усмивка:

– Ех, Марийче, пак ли си уморена? Младите днес все се оплакват…

Петър веднага се захваща да поправя нещо – кранчето в банята, телевизора, прозореца. Аз приготвям супа, чистя, сменям чаршафите. Децата седят на дивана и гледат телевизия или ровят в телефоните си. Баба Стефка не пропуска да отбележи:

– Едно време ние не знаехме що е то почивка! Работехме на полето, гледахме деца, готвехме… А сега?

Понякога ми идва да извикам: „Аз не съм ти длъжна! Искам да живея! Искам да съм с децата си!“. Но думите заседват в гърлото ми като камък.

Вкъщи вечерите са напрегнати. Петър е уморен и раздразнителен.

– Не мога да разбера защо все недоволстваш – казва ми една вечер, докато мие чиниите. – Майка ми има нужда от нас. Ти би ли оставила майка си сама?
– Не става дума за това – прошепвам. – Просто… чувствам се като между чука и наковалнята. Децата страдат, аз…
– Всеки има трудности – прекъсва ме той. – Трябва да сме благодарни, че сме заедно.

Но аз не съм заедно със себе си. Чувствам се като призрак в собствения си живот.

Една неделя Лили избухва:

– Омръзна ми! Не искам повече да ходя при баба! Никой не ме пита как се чувствам!

Петър я поглежда строго:

– Не говори така за баба си!

Аз я прегръщам силно:

– Разбирам те, Лили. И аз понякога се чувствам така…

Тя ме гледа с насълзени очи:

– Мамо, кога ще бъдем семейство само ние?

Този въпрос ме преследва дни наред. Започвам да се будя нощем с усещането, че се давя. Сутрин ставам като робот – правя кафе, приготвям закуски, оправям легла. На работа колежките ме питат защо съм толкова бледа.

– Всичко наред ли е у вас? – пита ме Галя от счетоводството.
– Да… просто малко умора.

Но умората е повече от физическа – тя е душевна. Чувствам се невидима за всички – за Петър, за децата, за свекърва ми.

Една вечер майка ми идва на гости. Сяда до мен на дивана и ме хваща за ръката:

– Марийче, трябва да мислиш и за себе си. Ако ти рухнеш, кой ще държи всички заедно?

Поглеждам я с празен поглед:

– Не знам как… Ако кажа на Петър, че повече не мога така, ще ме помисли за егоистка.
– А ако продължиш така? Ще загубиш себе си…

Тези думи ме карат да се замисля. На следващата събота отказвам да отида при баба Стефка.

– Днес ще остана с децата – казвам твърдо на Петър.
Той ме гледа изненадано:
– Майка ще се разсърди…
– Нека се разсърди. Децата имат нужда от мен. Аз също имам нужда от тях.

Прекарваме деня в парка. Даниел тича по тревата, Лили ми разказва за момчето, което харесва в училище. За първи път от месеци усещам топлина в гърдите си.

Вечерта Петър се връща мълчалив. Сядам до него:
– Знам, че ти е трудно… Но и на мен ми е трудно. Трябва да намерим баланс.
Той въздъхва:
– Ще опитаме…

Знам, че няма лесно решение. Свекърва ми пак ще има нужда от нас. Но вече знам – ако не защитя себе си и семейството си, ще изгубя всичко.

Понякога се питам: Колко още жени като мен живеят между две огнища? Кога ще спрем да жертваме себе си в името на чуждите очаквания?