Дъщеря ми вече не е същата: Как зетят ни отне детето ни

– Не мога да повярвам, че пак го правиш, Мария! – гласът ми трепери, докато стискам телефона в ръка. – Баща ти има юбилей, а ти дори не се обади да кажеш, че няма да дойдеш. Какво става с теб?

От другата страна на линията дъщеря ми мълчи. Чувам само тихото ѝ дишане. Вече не е онова момиче, което тичаше към мен с разрошени плитки и пълни шепи с диви ягоди. Сега е жена, омъжена за Петър – човекът, когото никога не приех напълно.

– Мамо, моля те, не започвай пак… – прошепва тя. – Не можахме да дойдем. Петър има работа, а и аз не се чувствам добре.

– Петър има работа? – почти изкрещявам. – А ти? Ти нямаш ли собствена воля? Не можеш ли поне веднъж да кажеш „не“ на мъжа си?

Тишина. После чувам как затваря телефона. Стоя в кухнята, обляна в сълзи, докато мъжът ми Георги влиза и ме гледа с онзи уморен поглед, който напоследък виждам все по-често.

– Пак ли се карахте? – пита той тихо.

– Не разбирам какво става с нея, Жоре! – избухвам. – Откакто се омъжи за Петър, сякаш я няма. Не идва, не се обажда, а когато говорим, все бърза да затвори.

Георги въздъхва и сяда до мен. Хваща ръката ми и я стиска.

– Може би трябва да я оставим на мира. Има си семейство вече.

– А ние какво сме? – прошепвам. – Нима вече не сме ѝ важни?

Вечерта минава в мълчание. Юбилеят на Георги е празен без Мария. Сложила съм най-хубавата покривка, направила съм любимата ѝ торта с орехи и шоколад, но столът ѝ остава празен. Гостите се опитват да разведрят обстановката, но всички усещат напрежението.

След като всички си тръгват, прибирам чиниите и се улавям, че плача над мивката. Спомням си как преди години Мария ми помагаше да бърша съдовете и ми разказваше за училище, за приятелките си, за мечтите си. Сега всичко това е изчезнало.

На следващия ден решавам да ѝ пиша съобщение:
„Мария, моля те, обади ми се. Липсваш ми.“

Чакам цял ден. Няма отговор.

Седмица по-късно я виждам случайно в кварталния магазин. Тя е с Петър. Държи го за ръка и изглежда напрегната. Когато ме вижда, очите ѝ се разширяват от изненада.

– Здравей, мамо… – казва тихо.

Петър ме гледа студено и едва кимва.

– Здравейте – казвам аз и се опитвам да се усмихна. – Как сте?

– Добре сме – отговаря Петър вместо нея. – Бързаме, имаме работа.

Мария ме поглежда виновно.

– Ще ти се обадя… – прошепва тя и излиза след него.

Стоя като вцепенена между рафтовете със захар и брашно. Хората минават покрай мен, но аз усещам само празнотата в гърдите си.

Вечерта Георги ме намира на балкона със снимка на Мария в ръка.

– Не мога повече така – казвам му. – Чувствам се сякаш съм изгубила детето си.

Той ме прегръща и дълго стоим така в тъмното.

Дните минават бавно. Понякога Мария праща кратко съобщение: „Добре сме.“ Или „Ще се чуем скоро.“ Но никога не идва. Никога не пита как сме ние.

Една неделя решавам да отида до тяхната квартира в Люлин. Купувам кекс и малко цветя. Когато звъня на вратата, Петър отваря и ме гледа изненадано.

– Какво правите тук? – пита рязко.

– Дойдох да видя Мария… Донесох ѝ кекс.

Той не ме кани вътре.

– Заети сме. Мария спи, не се чувства добре.

– Може ли поне да я видя за малко?

Петър затваря вратата почти в лицето ми. Оставам на стълбите с кекса и цветята в ръце. Сълзите ми капят по опаковката.

Връщам се вкъщи и Георги ме прегръща без думи. Виждам болката и в неговите очи.

Седмици по-късно Мария най-сетне ми звъни:

– Мамо… Съжалявам за всичко. Просто… Петър не обича много да се виждаме с вас. Казва, че сте прекалено настоятелни и че трябва да си гледаме нашето семейство…

– А ти какво мислиш? – питам я през сълзи.

Тя мълчи дълго.

– Не знам… Понякога ми липсвате ужасно много. Но ако настоявам да ви виждам по-често, той се ядосва… Не искам скандали вкъщи…

– Мария, ти щастлива ли си?

Този въпрос увисва във въздуха между нас като тежък облак.

– Не знам… – прошепва тя и затваря телефона.

Седя до прозореца цяла нощ и мисля за всичко изгубено между нас – за годините любов, за доверието, което някога имахме, за момичето с дивите ягоди в шепите си.

Понякога се чудя: Кога една майка трябва да спре да се бори за детето си? И ако спра – дали няма завинаги да изгубя дъщеря си?