Сълзите на един син: Последното писмо на татко

– Не можеш да ми говориш така! – изкрещях аз, а гласът ми се разнесе из малкия ни апартамент в Люлин. Баща ми, Георги, стоеше срещу мен с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам като малко дете, дори вече да бях на двадесет и пет. Очите му бяха уморени, но твърди.

– Когато пораснеш и разбереш какво е да носиш отговорност, тогава ще говорим, Владо – отвърна той тихо, но категорично. В този момент в мен кипеше гняв. Бях убеден, че не ме разбира, че не вижда колко се боря да намеря работа, да помогна на майка ми след като тя остана без работа в шивашкия цех. Всичко се струпа наведнъж – сметките, болестта на баба, моите неуспехи в университета. А той – все със своите уроци и забележки.

Това беше последният ни разговор. На следващата сутрин го намерих на кухненската маса, с глава върху ръцете си. Инфаркт. Светът ми се срина. Не можех да повярвам, че няма да чуя гласа му повече, че няма да имам шанс да му кажа „Извинявай“. Погребението беше мрачно и студено – не само заради времето през март, а и заради тежестта в душата ми.

Минаха месеци. Майка ми се затвори в себе си. Аз се опитвах да бъда силен заради нея, но всяка вечер се връщах към последните думи между мен и татко. Вината ме изяждаше. Приятелите ми казваха: „Времето лекува“, но времето само задълбочаваше празнотата.

Година по-късно, на същата дата, когато го загубихме, майка ми ме повика в хола. Държеше в ръцете си пожълтяло писмо.

– Намерих го в чекмеджето на татко ти. Мисля, че е за теб – каза тя с треперещ глас.

Взех писмото с треперещи ръце. Почеркът му беше неравен, но познат до болка:

„Сине,

Ако четеш това писмо, значи вече ме няма. Знам, че често се карахме и може би съм бил твърде строг. Но искам да знаеш – всичко, което правех, беше защото те обичам повече от себе си. Понякога бащите не умеят да показват чувствата си. Аз не съм изключение.

Гордея се с теб – дори когато ти самият не вярваш в себе си. Знам, че животът е труден и понякога изглежда несправедлив. Но ти имаш силата да се справиш. Не позволявай на гнева или вината да те променят. Прости ми за всичко, което съм сгрешил.

Обичай майка си и се грижи за нея. И помни – винаги ще бъда с теб.

Твой татко“

Сълзите ми капеха по листа. Майка ми седна до мен и ме прегърна силно.

– Той винаги е вярвал в теб – прошепна тя.

В този момент разбрах колко много съм губил в опитите си да докажа себе си пред него, вместо просто да го обичам такъв, какъвто беше – със слабостите и страховете си.

След онази вечер започнах да говоря повече с майка ми. Започнах работа като техник в една малка фирма за електроуреди – не беше мечтаното място, но беше начало. Всяка вечер сядам до прозореца с чаша чай и гледам към светлините на София. Понякога си представям как татко стои до мен и ми казва: „Гордея се с теб“.

Сега знам – прошката е най-големият дар, който можем да дадем на себе си и на другите. И понякога най-важните думи идват твърде късно… или точно навреме.

А вие… простихте ли навреме на своите близки? Или още носите тежестта на неизказаното?