Сватба в сянката на срама: Историята на една майка, която не можа да приеме избора на сина си

– Мамо, моля те, не започвай пак! – гласът на Петър трепереше, а очите му се впиваха в мен с отчаяна молба. Стояхме пред входа на панелката в Люлин, където живееше бъдещата му съпруга – Мария. Беше късен следобед, а аз усещах как сърцето ми бие лудо, сякаш ще изскочи от гърдите ми.

– Петре, не мога да се преструвам, че всичко е наред! – прошепнах ядосано. – Ти знаеш какво видяхме миналата седмица. Баща ѝ… той беше пиян посред бял ден! Как мислиш, че ще живеете в такава среда?

Петър въздъхна тежко и отвори вратата. Влязохме в тясното антре, където миришеше на застояло и евтина ракия. Мария ни посрещна с усмивка, но очите ѝ бяха подпухнали. Зад нея се чу трясък – баща ѝ, бай Стефан, се появи с бутилка в ръка.

– Ей, добре дошли! – провикна се той и се олюля леко. – Айде, сядай, булка! – обърна се към мен и ми намигна.

Петър ме изгледа умолително. Седнах на ръба на дивана, а ръцете ми трепереха. Не можех да повярвам, че това е семейството, с което синът ми иска да се свърже завинаги.

– Мамо, Мария няма нищо общо с това – прошепна Петър по-късно в кухнята. – Тя страда най-много. Не разбираш ли?

– Не разбирам! – избухнах аз. – Защо избра точно нея? Виждаш какво е тук! Как ще отглеждате деца в такава среда? Как ще празнуваме заедно? Как ще ги гледат хората?

Петър замълча. В този момент Мария влезе при нас. Очите ѝ бяха пълни със сълзи.

– Госпожо Иванова… – започна тя тихо. – Знам какво мислите за баща ми. Но аз не съм като него. Моля ви… обичам Петър.

Гласът ѝ трепереше. За миг си спомних всички онези предавания по телевизията, които гледахме с колегите – истории за деца без родители, за момичета и момчета, които никой не искаше. Аз винаги помагах на такива деца, дарявах пари, носех подаръци в домовете. А сега… аз самата бях на път да отхвърля едно момиче само защото семейството ѝ не беше като нашето.

Вечерта се прибрахме мълчаливо у дома. Мъжът ми Георги ме погледна строго:

– Прекаляваш. Петър е голям човек. Ако я обича, ще се справят.

– Ами ако не може? Ако тя стане като баща си? Ако ни въвлекат в техните проблеми?

– А ако не стане? – отвърна той спокойно. – Не можеш да контролираш всичко.

Дните минаваха в напрежение. Петър и Мария настояваха да организираме годежа у нас. Аз отказвах категорично.

– Не искам този човек в дома ми! – казах твърдо.

Петър избухна:

– Значи ти си по-лоша от всички онези родители, които осъждаш по телевизията! Ти си същата като тях!

Думите му ме пронизаха като нож. През нощта не можах да заспя. Въртях се в леглото и си мислех за всички онези деца без дом, които съм прегръщала по празниците. А сега моят собствен син ме обвиняваше, че съм безсърдечна.

На следващата сутрин Мария дойде сама у нас. Беше пребледняла и разтревожена.

– Госпожо Иванова… татко вчера пак направи скандал. Аз… не знам какво да правя. Моля ви, не ме съдете по него.

Погледнах я дълго. Видях в очите ѝ болка и страх – същата болка, която съм виждала у децата от домовете.

– Мария… – казах тихо. – Ти си добре дошла тук. Но трябва да ми обещаеш нещо: никога няма да позволиш на миналото да определя бъдещето ти.

Тя кимна през сълзи.

След седмица направихме малък годеж у дома само с най-близките. Бай Стефан не дойде – бил болен (или просто пиян). Петър сияеше до Мария, а аз усещах как ледът в сърцето ми започва да се топи.

Но вътрешната борба не спираше. Колежките ми шушукаха зад гърба ми:

– Видя ли? Синът ѝ ще се жени за дъщерята на алкохолика! Какво падение!

Опитвах се да не слушам, но думите им ме боляха повече от всичко друго.

Сватбата беше скромна. Бай Стефан дойде само за малко – достатъчно време да направи сцена и да излезе залитайки от ресторанта. Всички гости мълчаха неловко.

Вечерта Петър ме прегърна:

– Благодаря ти, мамо. Знам колко ти е трудно.

Погледнах го през сълзи:

– Само едно искам – да сте щастливи. Но все още ме е страх…

Сега минаха три години оттогава. Петър и Мария имат прекрасно момиченце – Виктория. Бай Стефан вече почти не излиза от къщи; здравето му се влошава все повече. Мария работи като учителка и е най-грижовната майка на света.

Понякога все още усещам сянката на страха и срама върху нашето семейство. Но когато гледам внучката си как тича из двора и смее се с Петър и Мария, си задавам въпроса:

„Кое е по-важно – миналото или любовта? Дали някога ще спрем да съдим хората по семействата им?“