Между лукса и оцеляването: Майка ми смята, че съпругът ми е неудачник
— Пак ли ще ядете само макарони? — гласът на майка ми проряза кухнята като нож. Стоях до печката, разбърквах соса и усещах как гърлото ми се свива. — Ако беше избрала по-добър мъж, сега нямаше да броиш стотинките за вечеря.
Погледнах я през рамо. Очите ѝ бяха студени, устните — стиснати в онази позната линия на неодобрение. Съпругът ми, Димитър, се прибра точно в този момент — уморен, с прашни ръце и лице, изписано от грижи. Михаил, нашият син, седеше на пода и въртеше любимата си количка напред-назад, унесен в собствения си свят.
— Добър вечер, мамо — поздрави Димитър тихо. Майка ми дори не го погледна.
— Вечерята е готова — казах аз, опитвайки се да звуча спокойно. Вътре в мен обаче бушуваше буря. Всеки ден беше битка — не само с парите, но и с думите ѝ, които ме разкъсваха на парчета.
— Ако беше работил нещо по-сериозно, а не да мъкнеш тухли по строежите, щяхте да живеете като хората — изсъска тя към Димитър. Той замълча и седна до Михаил, който дори не забеляза напрежението.
— Мамо, стига! — избухнах най-накрая. — Димитър прави всичко по силите си! Не виждаш ли колко е уморен? Не виждаш ли как се грижи за нас?
Тя ме изгледа с презрение.
— Ти си като него — доволна на трохи. А можеше да имаш всичко. Помниш ли какво ти казвах за Петър от съседния блок? Сега кара джип и живее в нов апартамент!
Стиснах зъби. Петър… Още един призрак от миналото, който майка ми обичаше да размахва пред лицето ми като знаме на пропуснатите възможности.
— Петър никога нямаше да приеме Михаил такъв, какъвто е — казах тихо. — Димитър го обича безусловно.
Майка ми млъкна за миг, после само поклати глава и излезе от кухнята. Остана тишина, прекъсвана само от тихото бучене на котлона и въртенето на количката по плочките.
Седнах до Димитър. Той хвана ръката ми под масата.
— Не ѝ обръщай внимание — прошепна. — Знам, че ти е тежко.
— Понякога си мисля дали не сгреших… — думите ми увиснаха във въздуха. Не защото не го обичах, а защото болката от постоянната борба ме изтощаваше.
Той ме погледна с онези топли кафяви очи, които ме бяха спечелили преди години.
— Ако трябва пак да избирам, пак бих избрал теб и Михаил — каза той твърдо.
Сълзи напълниха очите ми. Прегърнах го силно. В този момент Михаил се приближи до нас и ни погледна за секунда — рядък миг на контакт. Усмихнах му се през сълзи и той се усмихна обратно.
Вечерта премина в мълчание. Майка ми затвори вратата на стаята си с трясък. Аз останах будна дълго след като всички заспаха. Мислех за живота си — за мечтите, които имах като момиче; за лукса, който майка ми все още преследваше; за реалността на малкия ни апартамент в Люлин, където всяка стотинка се броеше и всяка усмивка беше победа.
На следващия ден Димитър тръгна рано за работа. Михаил имаше терапия при логопеда в квартала. Докато го водех за ръка по разбития тротоар, майка ми вървеше зад нас и мърмореше:
— Защо не го запишете в частно училище? Там ще му обърнат повече внимание.
— Мамо, нямаме пари за това — отвърнах уморено.
— Ако беше послушала мен…
Спрях рязко и се обърнах към нея:
— Моля те! Това е нашият живот! Не можеш ли поне веднъж да ни подкрепиш?
Тя замълча за първи път от седмици. Видях как очите ѝ омекнаха за миг, но после пак се втвърдиха.
— Аз само искам най-доброто за теб.
— Понякога най-доброто не е това, което изглежда отвън — казах тихо.
Вечерта седяхме тримата на масата. Михаил рисуваше с пастели върху стар лист хартия. Димитър разказваше как на строежа са уволнили още двама работници. Аз слушах и усещах как страхът се промъква в мен — какво ще стане ако и той остане без работа?
Майка ми стоеше на прага и ни наблюдаваше. За първи път видях тъга в очите ѝ — може би осъзнаваше колко сме крехки всички ние.
— Може би трябва да поговорим… — каза тя тихо. — Заедно.
Погледнах я изненадано. Може би има надежда дори когато всичко изглежда изгубено?
Понякога се чудя: кое е по-важно — сигурността или любовта? И дали някога ще бъда достатъчно силна да простя на майка си? Какво бихте направили вие на мое място?