Защо баба вече не идва? Тишината, която боли у дома

– Мамо, кога ще дойде баба Стефка? – гласът на малкия ми син Виктор проряза тишината в кухнята като нож. Беше неделя сутрин, а аз стоях до прозореца с чаша кафе, опитвайки се да скрия сълзите си. Погледнах го – очите му бяха пълни с надежда, а в тях се четеше и страх. До него стоеше сестра му Лили, която стискаше любимата си кукла и мълчеше.

– Не знам, миличък – отвърнах тихо, като се опитах да не трепне гласът ми. – Може би скоро.

Но и двамата знаехме, че лъжа. От шест месеца майката на съпруга ми – баба Стефка – не беше стъпвала у дома ни. Не беше се обаждала, не беше попитала за децата. Тишината ѝ беше като студен вятър, който проникваше през стените и разклащаше основите на нашето семейство.

Всичко започна онази вечер през зимата, когато се скарахме жестоко. Беше Коледа, а масата беше отрупана с ястия – сарми, баница с късмети, печено пиле. Стефка винаги държеше всичко да е по нейния начин. Когато предложих да сложим нова рецепта за тиквеник, тя ме изгледа с онзи неин поглед – строг и осъдителен.

– В нашето семейство тиквеникът винаги се прави по моята рецепта! – изсъска тя и тресна лъжицата по масата.

– Но децата обичат повече моята версия… – опитах се да обясня.

– Не ме интересува! – прекъсна ме тя. – Ти не уважаваш традициите ни!

Мъжът ми Петър седеше между нас като заложник. Опита се да ни успокои, но напрежението вече беше избухнало. Стефка си тръгна още същата вечер, без да каже довиждане на внуците си.

Оттогава – тишина. Празници минаваха, децата растяха, а баба им сякаш бе изчезнала от живота им. Всяка вечер Лили ме питаше дали може да ѝ разкажа приказката за „Златната ябълка“, както само баба ѝ умееше. Виктор рисуваше картички с надпис: „Обичам те, бабо!“, които така и не изпращахме.

Петър страдаше по своему. Вечер стоеше дълго пред телевизора, но погледът му беше празен. Опитах се да говоря с него:

– Петре, трябва да направим нещо. Децата страдат.

– Не знам какво да кажа… Майка ми е твърдоглава. Ако не ѝ мине, няма смисъл да настояваме.

– Но това не е само между мен и нея! Това са децата ти!

Той въздъхна тежко:

– Знам… Но тя винаги е била такава. След смъртта на баща ми стана още по-непристъпна.

Вината ме гризеше отвътре. Може би трябваше да премълча за тиквеника? Може би трябваше да бъда по-отстъпчива? Но после си спомнях всички онези моменти, в които Стефка ме упрекваше за всяко решение – как възпитавам децата, какво готвя, дори как подреждам дрехите им.

Една вечер Лили се разплака:

– Мамо, мислиш ли, че баба вече не ни обича?

Сърцето ми се сви. Прегърнах я силно:

– Не, миличка. Понякога възрастните се карат и забравят колко са важни децата за тях.

Но тя не ми повярва. Видях го в очите ѝ.

Седмица по-късно реших да направя първата крачка. Изпекох тиквеник по рецептата на Стефка и занесох децата при нея. Вратата отвори самата тя – посивяла, с уморени очи.

– Какво правите тук? – попита студено.

– Донесохме ти тиквеник… по твоята рецепта – казах тихо.

Децата се хвърлиха към нея:

– Бабо! Липсваш ни!

Стефка стоя няколко секунди неподвижно, после ги прегърна силно. Очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Простете ми… Толкова съм глупава понякога…

В този момент разбрах колко е крехко всичко – любовта, прошката, семейството. Върнахме се у дома с надежда в сърцата си, но белезите останаха.

Сега често се питам: Колко струва гордостта ни? И заслужава ли си тишината между нас да боли повече от всяка караница?