Под един покрив: Историята на една самотна майка от Кюстендил

— Мамо, пак ли няма ток? — гласът на малкия Сашко трепери в тъмното. Стоим прегърнати на дивана в хола, а навън вятърът блъска прозорците на панелката ни в Кюстендил. Поглеждам го и се опитвам да се усмихна, макар че сърцето ми се къса. — Не се тревожи, слънчо, ей сега ще запаля свещичка.

Докато ровя из чекмеджето за кибрита, си мисля как стигнахме дотук. Преди три години имахме дом, семейство, сигурност. Но когато баща му реши, че „не може повече да живее с жена без амбиции“, останах сама с дете и куп неплатени сметки. Родителите ми… О, те! Майка ми още не може да ми прости, че съм „развалила семейството“. Баща ми мълчи и гледа встрани, когато ме види на пазара.

— Мария, хората говорят… — прошепна майка ми една вечер, когато отидох да взема буркан лютеница за Сашко. — Не можеш ли да простиш на Петър? За детето е по-добре…

— За кое дете, мамо? За моето дете ли е по-добре да гледа как баща му крещи и хвърля чаши? — отвърнах през сълзи. — Или за теб е по-лесно да не ти шушукат съседките?

Тя само въздъхна и ми обърна гръб. Оттогава рядко се виждаме.

В квартала всички знаят всичко. Съседката Гинка не пропуска да ме срещне на стълбите: — Марийче, пак ли си сама? Ама ти си млада, ще си намериш някой… Само гледай да не е като предния!

Понякога нощем плача тихо, за да не будя Сашко. Чудя се дали някога ще изляза от този омагьосан кръг на бедност и срам. Работя каквото намеря — чистя входове, пера на хората, помагам в кухнята на една закусвалня. Но парите все не стигат.

Една сутрин, докато мия прозорците в училището, чувам как учителката по български говори с колежка:

— Горката Мария… А беше отличничка навремето! Кой знае какво й стана…

Срам ме е. Но после поглеждам Сашко — той рисува слънце с флумастер върху стар лист хартия и ми се усмихва. Тогава си казвам: „Не мога да се предам!“

Започнах да пека домашен хляб и сладкиши — първо за нас, после за съседите. Един ден Гинка донесе тавичка и каза:

— Я направи от онези кифлички с мармалад! Ще почерпя жените от блока.

Така започна всичко. Постепенно хората започнаха да поръчват за рождени дни, именни дни, дори за сватби. С парите от първите поръчки купих нова престилка и миксер от пазара.

— Мамо, ти си най-добрата готвачка! — каза Сашко една вечер, докато ядеше топъл козунак.

— Не съм най-добрата, но се старая — засмях се през сълзи.

С времето започнах да мечтая за нещо повече — собствена малка пекарна. Всички ми казваха, че е невъзможно: „Къде ще намериш пари?“, „Кой ще ти даде кредит?“, „Жена сама не може да се справи!“ Но аз не спрях да вярвам.

Записах се на безплатен курс по предприемачество в читалището. Там срещнах други жени като мен — разведени, самотни, борещи се. Заедно учихме как се прави бизнес план, как се кандидатства по програми за финансиране.

Първият ми опит беше провал — банката отказа кредита. Плаках цяла нощ. Но после станах и написах нов проект. Този път успях! С малък заем и помощ от приятелки от курса наех малко помещение до пазара.

Пекарната „Слънчице“ отвори врати миналата пролет. Първият клиент беше… майка ми. Влезе плахо, купи два козунака и прошепна:

— Гордея се с теб…

Сега имам трима служители — две жени от квартала и един пенсионер, който помага с доставките. Сашко идва след училище и ми помага да украсяваме сладкишите.

Понякога вечер сядаме двамата пред пекарната и гледаме залеза над Кюстендил.

— Мамо, щастлив ли си? — пита ме той.

— Да, слънчо. Щастлива съм, защото не се отказахме.

Знам, че много жени като мен още се борят със срама и предразсъдъците. Затова започнах да разказвам историята си на срещи в читалището и онлайн групи за жени.

Понякога се питам: Ако бях останала при Петър само заради хорското мнение, щях ли някога да разбера колко силна мога да бъда? А вие… бихте ли рискували всичко заради себе си и детето си?