Когато оставих дъщеря си заради работа в чужбина: Цената на оцеляването

– Мамо, кога ще се върнеш? – гласът на Мария трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоях на прага с куфара в ръка, а сърцето ми се късаше. В този момент исках да захвърля всичко – билетите, мечтите за по-добър живот, дори надеждата. Но нямаше как. В онези години в Пловдив всичко беше трудно – баща ѝ ни беше напуснал, работех на две места, а парите пак не стигаха.

– Скоро, Марийче. Ще ти изпращам подаръци, ще ти звъня всяка вечер. – Опитах се да се усмихна, но гласът ми прозвуча фалшиво дори в собствените ми уши.

Тя се обърна рязко и затръшна вратата на стаята си. Майка ми, баба ѝ, стоеше до мен и само поклати глава:

– Не знам дали правиш правилното, Снежи. Детето има нужда от теб, не от пари.

– А как да я гледам без пари? – изсъсках аз, по-скоро на себе си.

Първите месеци в Италия бяха ад. Работех като болногледачка при една възрастна жена – Донна Лучия. Не разбирах езика, не познавах никого. Всяка вечер плачех тихо в малката стая под стълбите. Единствената ми утеха беше гласът на Мария по телефона. Но с времето разговорите ни станаха все по-кратки.

– Мамо, не мога сега. Имам домашно.

– Добре, Марийче. Обичам те.

– Да.

Сърцето ми се свиваше всеки път, когато затварях телефона. Знаех, че се отдалечаваме една от друга, но вярвах, че когато се върна с пари и подаръци, всичко ще се оправи.

Годините минаваха. Пращах пари за всичко – за уроци по пиано, за нови дрехи, за екскурзии. Но пропуснах първото ѝ гадже, абитуриентския бал, първото ѝ разочарование. Майка ми остаря и започна да боледува. Веднъж Мария ми каза:

– Мамо, баба пак е в болницата. Не знам какво да правя.

– Ще говоря с лекарите! Ще изпратя още пари!

– Пари ли? Пари ли ще я гледат? Пари ли ще ме прегърнат вечер?

Тогава разбрах колко съм я наранила. Но вече беше късно.

Когато най-накрая се върнах в България след осемнайсет години – с малко спестени пари и много болка – Мария вече беше жена. Имаше собствено семейство и малко момченце – моят внук Петър. Отидох до дома ѝ с надежда да започнем отначало.

– Здравей, Марийче…

Тя ме изгледа студено:

– Не ме наричай така. Не си ми майка. Ти си просто една жена, която пращаше пари.

Петър ме гледаше любопитно иззад полата ѝ.

– Мамо, коя е тази леля?

Мария не отговори веднага. Аз коленичих пред детето:

– Аз съм твоята баба…

Петър се дръпна назад. Мария го прегърна и прошепна:

– Не я слушай.

В този момент почувствах как целият ми свят рухва. Всички жертви, всички безсънни нощи… За какво? За да бъда чужда на собственото си дете?

Опитах се да говоря с нея още няколко пъти. Писах ѝ писма, звънях ѝ по телефона. Тя не отговаряше. Веднъж я срещнах случайно в магазина.

– Мария…

– Остави ме на мира! – изсъска тя през зъби.

Хората около нас ни гледаха любопитно, а аз се почувствах по-малка от мравка.

Вечерите са най-тежки. Седя сама в апартамента си и гледам снимките от миналото – малката Мария с плитки, усмихната до уши; аз до нея с уморени очи, но щастлива… Питам се дали можех да постъпя по друг начин. Дали имах избор? Дали някой би ме разбрал?

Понякога чувам гласове от улицата – майки викат децата си за вечеря, смеят се заедно… И тогава сълзите сами потичат.

– Ако можех да върна времето назад… Бих ли избрала друго? Или съдбата на българската майка винаги е между чука и наковалнята?

Кажете ми – имала ли съм избор? Какво бихте направили вие?