„Излез от живота ми!” – Как се освободих от майка ми и започнах да живея

– Мария, пак ли не си измила чиниите? – гласът на майка ми пронизваше стените на малкия ни апартамент в Люлин като нож. Стоях до прозореца, стиснала чашата си с кафе, и се чудех как отново стигнахме дотук. Пет години вече живеех с нея – уж временно, докато с Петър съберем пари за собствено жилище. Но временното в България често става постоянно, особено когато става дума за семейство.

– Ще ги измия след малко, мамо – отвърнах тихо, но тя вече беше в кухнята, размахвайки ръце.

– След малко, след малко! Всичко ти е „след малко”! А мъжът ти? Той защо не помага? Само аз ли ще ви гледам?

Петър се беше прибрал късно снощи и още спеше. Знаех, че ако се събуди, ще започне нов скандал. Майка ми не го харесваше – според нея той беше слаб, безхарактерен, „мамино синче”, въпреки че никога не беше поискал нищо от нея. Просто беше тих човек, който избягваше конфликтите. Аз обаче бях между чука и наковалнята – между майка си и съпруга си.

Вечерята винаги беше бойно поле. Майка ми готвеше, но все намираше повод да ме упрекне:

– Мария, така ли те научих да режеш лук? Виж се! Петре, ти какво мислиш за това?

Петър мълчеше. Понякога усещах погледа му – уморен, отчаян. Веднъж ми прошепна:

– Не мога повече така. Или тя, или аз.

Сърцето ми се сви. Как да избера между майка си и мъжа си? В България майката е свещена крава. Ако я оставиш, си неблагодарна дъщеря. Ако избереш мъжа си, си предателка. А аз просто исках да бъда щастлива.

Майка ми имаше навика да влиза в стаята ни без да чука. Веднъж ни завари прегърнати на леглото и изсъска:

– Не ви ли е срам! Аз съм тук!

Петър стана и излезе. Аз останах да гледам тавана, усещайки как нещо умира в мен.

С времето започнах да се променям. Станах нервна, избухлива. Започнах да крещя на Петър за дреболии – за чорапите му на пода, за това, че не е купил хляб. Майка ми доволно клатеше глава:

– Виждаш ли? Мъжете са всички еднакви.

Една вечер Петър не се прибра. Звъннах му десет пъти, но телефонът му беше изключен. Майка ми само вдигна рамене:

– Сигурно е при някоя друга. Такива са те.

На сутринта го намерих на пейката пред блока. Беше пил. Очите му бяха зачервени.

– Мария, обичам те – каза той тихо. – Но не мога повече така. Или ще намерим начин да живеем сами, или ще се разделим.

Върнах се вкъщи със свито сърце. Майка ми ме чакаше на масата с чаша чай.

– Какво има? – попита тя уж загрижено.

– Мамо… – започнах, но думите заседнаха в гърлото ми. – Мамо, трябва да поговорим.

Тя ме изгледа подозрително.

– За какво?

– За нас… За мен и Петър. Не можем повече така. Трябва да си намерим свое място.

Очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Значи ме изхвърляш? След всичко, което съм направила за теб?

– Не те изхвърлям… Просто… Искам да живея живота си.

Последваха дни на мълчание и студени погледи. Петър намери малка гарсониера под наем в Надежда. Не беше много – две стаи и кухненски бокс, но беше нашето място. Преместихме се една неделя сутрин рано, докато майка ми още спеше. Оставих ѝ бележка: „Обичам те, но трябва да порасна.”

Първите седмици бяха трудни. Чувах гласа ѝ в главата си: „Няма да се справиш без мен!” Но с всяка измита чиния, с всяко приготвено ястие усещах как въздухът става по-лек.

Майка ми не ми говореше месеци наред. После една вечер звънна на вратата ни с буркан лютеница и каза:

– Ела да ти покажа как се прави истинска мусака.

Петър ме погледна въпросително. Усмихнах се през сълзи и я поканих вътре.

Днес знам: понякога най-трудното решение е най-освобождаващото. Колко от вас са имали сили да кажат „стига” на най-близките си хора? Дали някога ще спрем да живеем заради другите и ще започнем да живеем за себе си?