„Мислех, че съм отгледала дъщеря, която ще се грижи за майка си, а не за чужда!“ – Сблъсък с мама, докато се грижа за болната си свекърва

„Ти пак ли ще ходиш при нея? А аз? Аз не съм ли ти майка?“ – гласът на мама трепери, а очите ѝ са пълни с упрек. Стоя на прага на малката ѝ кухня в Люлин, с чанта в ръка, готова да тръгна към дома на свекърва ми в Надежда. Въздухът между нас е тежък като олово.

„Мамо, знаеш, че тя е зле. Никой друг няма да ѝ помогне. Ти си добре, можеш да се оправиш сама…“ – думите ми увисват във въздуха. Виждам как устните ѝ се свиват в тънка линия.

„Мислех, че съм те отгледала да се грижиш за майка си, не за чужда жена! Когато баща ти ни остави, кой беше до теб? Аз! А сега…“

В този момент сякаш времето спира. В главата ми нахлуват спомени – как татко си тръгна една сутрин, как изнесе почти всичко от апартамента ни и остави мама и мен с празни ръце и още по-празни сърца. Бях само на седем. Мама работеше на две места, за да ни издържа. Често се прибираше късно, уморена и мълчалива. Аз я чаках с чаша чай и домашна бележка: „Обичам те, мамо.“

Сега съм на трийсет и пет. Омъжена съм за Петър вече десет години. Свекърва ми, леля Мария, получи инсулт преди три месеца и оттогава е прикована към леглото. Петър работи по цял ден, а сестра му живее в чужбина. Всички грижи паднаха върху мен.

Мама не може да приеме това. Виждам го във всяко нейно движение – как подрежда чашите шумно, как въздиша тежко, когато говоря по телефона със свекърва ми.

„Ако утре аз падна болна, ще ме оставиш ли сама? Или ще тичаш пак при нея?“ – пита тя една вечер, докато белим картофи за мусака.

„Не говори така… Знаеш, че никога няма да те оставя.“

„Не знам вече нищо! Ти си нейна дъщеря повече, отколкото моя!“

Тези думи ме пронизват като нож. Знам, че е наранена. Знам, че още носи белезите от предателството на татко. Но аз също ги нося. И аз още се будя нощем с мисълта защо той ни изостави така лесно.

Понякога си мисля – дали ако бях по-добра дъщеря, мама щеше да е по-щастлива? Дали ако бях по-силна, щях да мога да разделя времето и любовта си така, че никой да не се чувства изоставен?

В дома на леля Мария мирише на лекарства и старост. Тя ме гледа с благодарност и вина едновременно.

„Знам, че майка ти не е доволна… Не искам да ти създавам проблеми…“

„Не говорете така, лельо Мария. Всички сме семейство.“

Но вътре в мен бушува буря. Всяка вечер се прибирам у дома и усещам как мама ме гледа изпитателно – дали ще разкажа нещо за свекърва ми или ще премълча? Дали ще ѝ донеса любимите ѝ вафли от магазина или ще забравя?

Петър се опитва да ме подкрепя:

„Знам, че ти е трудно. Но ако не беше ти, майка ми щеше да е в дом…“

Понякога му завиждам – той не трябва да избира между две майки. Аз трябва.

Една неделя мама ме чака пред блока с торба стари снимки.

„Виж какви сме били… Помниш ли тази рокля? Купих я с последните пари след като баща ти си тръгна.“

Гледам снимката – аз съм на осем, усмихната до уши в синя рокля с бели точки.

„Мамо… Не искам да те губя. Но не мога да изоставя и леля Мария.“

Тя въздъхва:

„Понякога имам чувството, че всички мъже могат да си тръгнат безнаказано, а ние жените винаги трябва да останем и да се грижим за всички…“

Не знам какво да ѝ кажа. Само я прегръщам.

Вечерта лежа будна и се чудя – дали някога ще мога да бъда достатъчна и за двете? Дали някога ще спре да боли това чувство за вина?

А вие как бихте постъпили? Как се избира между две майки? Може ли любовта да стигне за всички?