Когато чух този вик: Истината за дома на бившия ми съпруг

„Мамо, не искам да ходя там! Моля те, не ме оставяй!“ – думите на малката ми Мария още кънтят в ушите ми. Стояхме пред входа на панелката в Люлин, а тя стискаше ръката ми така силно, че ноктите ѝ се впиваха в кожата ми. Беше петък вечер, денят за предаване на детето според решението на съда. Бившият ми съпруг – Димитър – вече ни чакаше долу, с онзи фалшив спокоен глас: „Хайде, Мария, татко те чака. Ще гледаме анимации и ще ядем пица.“

Но този път нещо беше различно. Мария не искаше да го погледне. Очите ѝ бяха пълни със страх, а не с обичайното детско недоволство. „Мамо, моля те…“ – прошепна тя и се разплака. Димитър се приближи и я взе на ръце, а аз останах безмълвна. Винаги съм вярвала, че той никога не би ѝ навредил. Все пак е баща ѝ.

Вечерта не можах да заспя. В главата ми се въртяха стотици мисли: дали нещо се е случило? Дали Мария просто е уморена? Или има нещо повече? На сутринта телефонът ми иззвъня. Беше майката на Димитър – баба Цвета. „Ела веднага! Мария плаче и не иска да говори с никого!“

Сърцето ми заби лудо. Облякох се набързо и хукнах към блока. Когато влязох във входа, чух писъка ѝ – пронизителен, отчаян вик от апартамента на третия етаж. Не помня как изкачих стълбите. Вратата беше открехната. Влязох и видях Мария свита в ъгъла на хола, с разрошена коса и разкъсана блузка. Димитър стоеше над нея, с вдигната ръка.

„Какво правиш?!“ – изкрещях аз и се хвърлих към дъщеря си. Той застина, а после започна да се оправдава: „Тя не слуша! Само плаче и крещи! Не знам какво ѝ става…“

Прегърнах Мария и я притиснах до себе си. Трепереше цялата. „Мамо, той ме удари… Защото разлях сока…“ – прошепна тя през сълзи.

В този момент целият ми свят се срина. Всичките години компромиси, опити да запазим нормални отношения заради детето – всичко изгуби смисъл. Взех Мария и излязохме от апартамента, без да кажа нито дума повече.

Вкъщи я изкъпах внимателно и я сложих да спи до мен. През нощта тя се будеше от кошмари и всеки път ме хващаше за ръката: „Мамо, няма да ме оставиш пак там, нали?“

На следващия ден отидох в полицията. Подадох жалба срещу Димитър. Започнаха разпити, социални работници идваха у дома ни, разпитваха Мария, мен, дори съседите. Майката на Димитър ме обвиняваше по телефона: „Ти настройваш детето срещу баща му! Той никога не би посегнал!“ Но аз знаех истината.

Съдът временно спря режима за виждане между Димитър и Мария. Започнаха консултации с психолог. Мария рисуваше тъмни облаци и плачещи момиченца. Питах я: „Какво чувстваш?“ Тя само свиваше рамене и мълчеше.

Приятелките ми ме подкрепяха: „Постъпила си правилно!“, но нощем лежах будна и се питах – дали не сгреших? Дали не отнех баща ѝ завинаги? Или просто я спасих?

Димитър започна да ме заплашва с адвокати: „Ще ти взема детето! Ще докажа, че лъжеш!“ Всяка среща в съда беше изпитание – погледите му, обвиненията му пред съдията… А Мария все повече се затваряше в себе си.

Една вечер тя дойде при мен с малка рисунка – нарисувала беше мен и нея, хванати за ръце под слънце. „Мамо, тук сме само двете… Може ли винаги да е така?“

Погалих я по косата и се разплаках. Колко ли още майки са минали по този път? Колко деца са принудени да обичат някого от страх?

Сега минаха месеци. Съдът даде окончателно решение – Димитър може да вижда Мария само в присъствието на социален работник. Той ме мрази, майка му ме кълне по телефона, но аз знам едно – никога няма да позволя някой да нарани детето ми.

Понякога се питам: какво е по-важно – да запазиш семейството или да спасиш душата на детето си? Може ли някога да простиш на човек, който твърди, че обича детето ти, а го кара да плаче от страх? Какво бихте направили вие?