Денят, в който не бях желана: рожден ден без баба

– Мамо, по-добре е да не идваш тази година. – Гласът на Стефан трепереше леко, но думите му бяха като нож. – Мисля, че ще развалиш настроението на всички.

Стоях в кухнята с телефона до ухото, а ръцете ми трепереха над купата с тесто за баница. Бях започнала да приготвям любимата баница на малкия Мартин – моят внук, който днес ставаше осем. Всяка година правех същата рецепта, откакто се роди. Но тази година… тази година не бях желана.

– Как така ще разваля настроението? – прошепнах, сякаш някой можеше да ме чуе освен него. – Стефане, аз съм му баба. Не мога да не дойда.

– Моля те, мамо. След последния път… всички още са напрегнати. Мариела не иска да те вижда. Не искам скандали пред децата.

Това беше всичко. Без обяснения, без шанс за разговор. Чух как затвори телефона и останах сама с тишината и болката си. Седнах на стола до прозореца и гледах как слънцето се крие зад панелните блокове на Люлин. Всяка година празнувахме рождения ден на Мартин у тях – шумно, весело, с много смях и снимки. А сега…

Спомените ме връхлетяха като буря. Върнах се към онзи последен рожден ден, когато се скарахме с Мариела – снаха ми. Беше заради подаръка. Аз купих на Мартин комплект за рисуване, а тя каза, че вече имал такъв и че трябва да се съобразявам с желанията й. Аз се обидих, тя повиши тон… Стефан се опита да ни успокои, но думите вече бяха изречени. Оттогава всичко беше различно.

Вечерта преди рождения ден седях сама в хола и гледах старите снимки – Мартин като бебе в ръцете ми, първите му стъпки в парка „Западен парк“, как му четях приказки за лека нощ… Сълзите ми капеха по снимките. Какво направих толкова лошо? Защо любовта ми към него не беше достатъчна?

На сутринта на рождения ден станах рано. Не можех да спя. Реших да изпека баницата все пак – може би щяха да размислят, може би щяха да ме поканят в последния момент. Докато месех тестото, си представях как звъня на вратата им, как Мартин тича към мен с усмивка…

Телефонът мълчеше. Никой не звънна.

Към обяд чух шум от стълбището – детски гласове, смях, балони… Погледнах през шпионката – родителите на Мариела пристигаха с подаръци и торта. Усетих как гърлото ми се свива от завист и болка. Аз бях изключена от този празник.

Вечерта Стефан ми изпрати снимка – Мартин духа свещичките, всички са около него. Аз липсвах на снимката. Погледнах баницата на масата – никой нямаше да я опита.

На следващия ден събрах смелост да му звънна.

– Стефане… – гласът ми беше едва доловим. – Може ли поне да видя Мартин? Да му дам подаръка?

– Ще ти го донеса аз… – каза той сухо. – Не е удобно сега.

– Но аз съм му баба! – извиках през сълзи. – Какво съм направила толкова лошо?

– Просто… трябва време. Мариела още е обидена.

Затворих телефона и се разплаках като дете. Отидох до огледалото и видях една уморена жена с побелели коси и очи, пълни със сълзи. Кога станах толкова сама? Кога семейството ми се разпадна?

Дните минаваха бавно. Всеки път, когато чувах детски гласове отвън, сърцето ми се свиваше от болка. Питах се дали някога ще мога отново да държа Мартин за ръка, да му разказвам приказки или просто да го прегърна.

Съседката ми леля Дора ме видя веднъж разплакана на пейката пред блока.

– Какво става, Цвете? Защо си такава? – попита тя загрижено.

– Не ме искат вече… – прошепнах аз. – Не ме искат на рождения ден на внука ми.

– Ох, мило дете… семействата са сложна работа. Понякога гордостта е по-силна от любовта.

– Но аз го обичам! Как може една майка или баба да бъде изключена така?

– Понякога трябва време… И прошка. И от двете страни.

Вечерта написах писмо до Мариела. Излях всичко – болката си, любовта си към Мартин, желанието си да бъда част от живота им. Помолих я за прошка за всичко казано и направено в гнева ми.

Не получих отговор веднага. Но след седмица Стефан ми звънна:

– Мамо… Мариела прочете писмото ти. Иска да поговорите двете насаме.

Сърцето ми подскочи от надежда и страх едновременно.

Седнахме една срещу друга в малкото им кухненско помещение. Тя беше напрегната, аз – разтреперана.

– Цвета… – започна тя тихо. – Знам, че обичаш Мартин. Но понякога думите ти ме нараняват…

– Знам… Извинявай… Просто понякога се чувствам ненужна…

– Не си ненужна. Просто трябва да уважаваме границите си.

Поговорихме дълго – за миналото, за страховете ни, за любовта към Мартин. Плакахме и двете. Накрая тя каза:

– Искам Мартин да има баба си до себе си. Но трябва да опитаме отново… по нов начин.

Излязох от дома им със свито сърце, но и с надежда.

Сега пиша тази история и се питам: Кога любовта престава да бъде достатъчна? И можем ли някога напълно да простим и забравим? Кажете ми вие – заслужава ли си борбата за семейството?