Пренесох татко в дом за възрастни – семейството ми смята, че го изоставих. Наистина ли съм лоша дъщеря?

– Как можа да го направиш, Мария? – гласът на сестра ми Елена трепереше от гняв и разочарование. Стояхме в хола на майка ми, а въздухът между нас беше натежал от неизречени думи и стари обиди. – Той е нашият баща! Как можа да го оставиш там, сред непознати?

Погледнах я, но не намерих сили да отговоря веднага. В главата ми ехтяха думите ѝ, смесени с плача на баща ми от последната ни среща. Беше ме хванал за ръката, очите му – някога толкова живи и силни – сега бяха помътнели от болестта. „Марийче, ще идваш ли пак?“ – попита ме тогава с глас на дете. Сърцето ми се сви, но знаех, че не мога повече сама.

– Не го изоставих – прошепнах. – Просто… не можех повече. Не можех да го гледам как се мъчи, а аз не знам как да му помогна.

Елена избухна:
– Не можеш или не искаш? Защото аз щях да го гледам! Ако беше ми казала…

– Ти живееш в Пловдив! – прекъснах я. – Виждаш го веднъж на два месеца! Всичко беше върху мен – хранене, памперси, лекарства, безсънни нощи… Майка ни почина преди три години, а ти дори не дойде тогава да помогнеш!

Тишината се разля между нас като студена вода. Майка ни беше лепилото на това семейство. След смъртта ѝ всичко се разпадна – аз останах с баща ни в малкия апартамент в Люлин, а Елена се върна към живота си в Пловдив. Брат ни Георги пък отдавна беше заминал за Германия и се обаждаше само по празници.

Всяка сутрин започваше еднакво: будех се от кашлицата на татко, сменях му памперса, опитвах се да го нахраня, а той често не ме познаваше. Понякога ме наричаше „мамо“, друг път „Милка“ – името на сестра си от детството. Гледах как човекът, който ме е учил да карам колело и ме е носил на ръце през снега до училище, сега не може сам да си държи лъжицата.

– Не разбираш какво е… – започнах тихо.

– Не, ти не разбираш! – прекъсна ме Елена. – Това е нашият баща! Той даде всичко за нас! А ти го остави при чужди хора!

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Вече бях плакала достатъчно през последните месеци. Всяка вечер след като татко заспеше, сядах до прозореца и гледах светлините на София. Молех се да издържа още един ден. Но тялото ми отказваше – гърбът ме болеше, ръцете трепереха от умора, а психиката ми беше на ръба.

Решението дойде една сутрин, когато татко падна в банята. Намерих го проснат на студените плочки, с разкървавена глава. Линейката дойде бързо, но лекарят ме погледна строго:
– Госпожо, така не може повече. Той има нужда от постоянна медицинска грижа.

Тогава разбрах, че любовта ми не е достатъчна. Че има моменти, когато трябва да признаеш собствената си слабост.

Домът за възрастни в Банкя беше чист и светъл. Медицинските сестри бяха мили, а стаята му гледаше към планината. Оставих му снимки от нашето семейство и любимия му пуловер. Когато си тръгвах, той ме хвана за ръката:
– Марийче… ще идваш ли пак?

– Ще идвам, тате. Обещавам.

Но семейството ми не прие решението ми. Георги се обади по Viber от Германия:
– Как можа? Татко заслужаваше повече! Ако бях там…

– Но ти не си тук! – изкрещях аз през сълзи.

Седмици наред никой не ми говореше. Дори съседите започнаха да ме гледат накриво – в квартала всички знаят всичко. „Видя ли Мария? Остави баща си в старчески дом…“

Отивах при татко всеки уикенд. Понякога ме познаваше, друг път не. Един ден го заварих да гледа през прозореца:
– Знаеш ли, Марийче… тук е спокойно. Не съм сам.

Седнах до него и заплаках без глас.

Вечерите вкъщи са най-тежки. Сядам сама на масата и слушам тишината. Питам се дали съм предателка или просто човек, който е стигнал до края на силите си.

Понякога си мисля: ако бях мъж, щяха ли да ме съдят така строго? Ако бях оставила работата си и живота си напълно заради татко – щяха ли пак да ме обвиняват? Или просто вината е част от това да си дете на възрастен родител в България?

Сега семейството ми още е разделено. Елена рядко ми пише, Георги не се обажда. Но аз продължавам да ходя при татко всяка седмица.

Понякога се питам: Наистина ли съм лоша дъщеря? Или просто съм човек, който е направил най-доброто в една невъзможна ситуация? Как бихте постъпили вие?