„Имам само един внук!” – История за отхвърлянето, семейните конфликти и битката за приемане

– Не, Емилия! Казах ти вече – имам само един внук и това е Борис! – думите на свекърва ми, Мария, прорязаха въздуха като нож. Стоях в кухнята ѝ, стиснала чашата с чай, а ръцете ми трепереха. Янко беше в другата стая, рисуваше нещо на масата, а Михаил се опитваше да изглади напрежението с обичайното си: „Мамо, моля те…”. Но тя дори не го погледна.

В този момент осъзнах, че никога няма да бъда напълно приета тук. Не само аз – и синът ми беше чужд в този дом. От пет години се опитвах да изградя мостове, да се усмихвам, да нося домашни сладки, да каня Мария на училищни тържества. Но тя винаги намираше начин да покаже, че Янко не е „нейното” дете.

Понякога си мислех, че може би вината е в мен. Може би трябваше да съм по-търпелива, по-мила, по-невидима. Но после виждах как Борис – синът на Михаил и Мария – получава всичко: подаръци, внимание, прегръдки. Янко стоеше настрана, срамежливо се усмихваше и питаше: „Мамо, защо баба не ме харесва?”

Вечерта след поредната ни визита у свекърва ми, седнах до Янко на леглото му. Той държеше в ръка рисунка – нарисувал беше цялото семейство: мен, Михаил, Борис… и Мария. Само че себе си беше нарисувал по-малък, в ъгъла.

– Защо си се нарисувал там? – попитах тихо.
– Защото баба не иска да съм до нея – отвърна той и ме погледна с онези големи кафяви очи.

Сълзите напираха в мен, но ги преглътнах. Не можех да му покажа колко ме боли.

Михаил често ми казваше: „Ще свикне, дай ѝ време.” Но времето минаваше, а Мария ставаше все по-студена. На Коледа подари на Борис огромен конструктор, а на Янко – нищо. Дори не го поздрави.

Една вечер, когато всички спяха, седнах на балкона с чаша чай и се разплаках. Чувствах се сама. В собствения си дом бях чужда. Майка ми живееше далеч – в Пловдив, а аз бях останала в София заради Михаил. Приятелките ми отдавна се бяха разпръснали по света.

Започнах да избягвам семейните събирания. Казвах на Михаил, че Янко е болен или че имаме уроци. Той усещаше какво става, но не настояваше. Виждах го как страда между мен и майка си.

Един ден обаче всичко избухна. Беше рожденият ден на Борис. Мария беше поканила цялата рода – лели, чичовци, братовчеди. Янко стоеше до мен с подарък в ръка – сам беше направил картичка за Борис. Когато я подаде на Мария, тя я погледна бегло и я остави настрана.

– Благодаря ти, Янко – каза Борис и го прегърна.
– Мамо, защо Янко винаги е тук? – прошепна Мария на Михаил, мислейки че не я чувам.
– Защото е част от семейството ни! – отвърна той твърдо.
– Не е! Той не е мой внук! – изсъска тя.

Тогава не издържах.
– Достатъчно! – извиках през сълзи. – Омръзна ми да се преструваме! Янко е дете като всички останали! Той заслужава любов!

Всички млъкнаха. Мария ме изгледа с презрение.
– Ти никога няма да бъдеш част от нашето семейство! – каза тя студено.

Взех Янко за ръка и излязохме навън. Вървяхме дълго из квартала. Той мълчеше. Аз също.

След този ден Михаил започна да прекарва повече време с нас двамата. Опитваше се да компенсира липсата на приемане от страна на майка си. Но раната остана.

Понякога се чудя дали някога ще бъда истинска част от това семейство. Дали Янко ще спре да се чувства чужд? Или винаги ще има стена между нас и тях?

Питам се: Колко болка може да понесе едно дете? И колко дълго трябва да се борим за любовта и приемането на хората около нас?