Бягството от майка ми ме хвърли в капан без любов – мога ли да се спася?

– Не можеш да излезеш така! – гласът на майка ми пронизваше стените на панелката ни в Люлин, докато аз трескаво тъпчех дрехи в раницата. – Къде ще ходиш, Мария? Кой ще те вземе насериозно без мен?

Сълзите ми се стичаха по бузите, но ръцете ми не спираха. На 23 години, след години на обиди, контрол и вина, вече не издържах. Всяка сутрин се будех с усещането, че съм чужда в собствения си живот. Майка ми, Стефка, беше всичко за мен – и затвор, и съдия. „Ти си нищо без мен!“ – това беше нейният рефрен.

Излязох на стълбището с треперещи крака. Вратата се затръшна зад мен с такъв трясък, че сякаш затворих цял един живот. Не знаех накъде да тръгна. Приятелки нямах – майка ми ги гонеше една по една. Баща ми отдавна беше избягал от този ад и не се обаждаше.

Тогава се появи Петър – съседът от петия етаж. Винаги усмихнат, винаги готов да помогне. „Мария, добре ли си?“, попита той, когато ме видя разплакана на пейката пред блока. Разказах му всичко – за майка ми, за страха, за самотата. Той ме покани у тях – уж за малко, докато се успокоя.

Така започна нашата история. Петър беше тих, работлив човек – шофьор на камион, рядко го имаше вкъщи. След няколко месеца ми предложи да се оженим. „Ще имаш дом, спокойствие, никой няма да те тормози повече“, каза той. Аз приех – не от любов, а от страх да не остана пак сама.

Първите месеци бяха като глътка въздух след години под вода. Никой не ми крещеше, никой не ме следеше къде ходя. Но скоро осъзнах, че между мен и Петър няма нищо освен тишина. Той се прибираше уморен, вечеряхме мълчаливо пред телевизора, после той заспиваше на дивана. Опитвах се да говоря с него за мечти, за бъдеще, но той само кимаше или сменяше темата.

Една вечер не издържах:
– Петре, щастлив ли си с мен?
Той ме погледна изненадано:
– Защо питаш? Имаме покрив над главата си, не се караме… Какво повече?
– Любов… – прошепнах аз.
Той се засмя горчиво:
– Любовта е за филмите, Мария. В живота е важно да има мир.

От този момент започнах да се чувствам като призрак в собствения си дом. Работех като касиерка в кварталния супермаркет – усмихвах се на клиентите, а отвътре умирах от самота. Майка ми звънеше понякога само за да ми напомни колко съм неблагодарна и как съм я предала.

Една сутрин видях в огледалото жена с празни очи и посивяла кожа. „Това ли е животът ми?“, попитах отражението си. Започнах да пиша в тетрадка – всичко, което не можех да кажа на глас. Понякога плачех до късно през нощта, а Петър дори не забелязваше.

С времето започнах да усещам гняв – към майка ми, към Петър, към себе си. Защо винаги трябваше да се примирявам? Защо никога не избирах себе си?

Един ден в магазина дойде една възрастна жена – купуваше хляб и мляко всеки ден. Винаги ми казваше по някоя добра дума. Този път ме погледна право в очите:
– Момиче, ти си млада още. Не губи времето си в тъга.
Тези думи ме разтърсиха повече от всичко друго.

Вечерта седнах срещу Петър:
– Петре, аз не мога повече така. Чувствам се сама до теб.
Той въздъхна:
– Не знам какво искаш от мен…
– Искам да бъда щастлива! Искам да обичам и да бъда обичана!
Той замълча дълго:
– Ако трябва да си тръгнеш… няма да те спра.

Събрах багажа си тихо и напуснах апартамента посред нощ. За първи път не изпитвах страх – само болка и надежда.

Сега живея сама в малка гарсониера под наем в Надежда. Работя две работи, уча вечерно счетоводство и понякога още плача нощем. Но вече знам – заслужавам повече от тишина и страх.

Понякога се питам: Дали някога ще мога истински да обичам? Дали ще намеря сили да простя на майка си… и на себе си? Какво бихте направили на мое място?