Майка му винаги е между нас: Историята на една българска снаха

— Пак ли ще ядеш това, което майка ти е сготвила? — гласът ми трепереше, докато гледах как Димитър изважда от хладилника бурканите с лютеница и сарми, които свекърва ми беше донесла предния ден.

Той не ме погледна. — Знаеш, че тя прави най-вкусните неща. И освен това, каза да не ядеш толкова люто, не е полезно за стомаха ти.

Стиснах зъби. Не беше първият път, в който думите ѝ звучаха през неговата уста. Още от първия ден на брака ни усещах, че не съм само с него, а и с майка му. Всяко мое решение — от цвета на пердетата до това кога ще имаме дете — минаваше през нея. А аз? Аз бях просто някакъв страничен наблюдател в собствения си живот.

Преди да се оженим, Димитър беше друг. Говореше ми за мечтите си, за това как иска да пътуваме, да имаме дом, в който всичко ще е наше. Но още на сватбата, когато майка му — леля Мария — ме дръпна настрана и ми каза: „От днес нататък ще слушаш мен, ако искаш мир в къщата“, усетих ледена струя по гърба си. Помислих си, че се шегува. Но не беше.

Първата ни година беше като война на изтощение. Всяка неделя трябваше да ходим у тях на обяд. Ако предложех да останем вкъщи или да излезем някъде двамата, Димитър се намръщваше: „Мама ще се обиди.“ Ако купех нова покривка или сменях подредбата в хола, Мария идваше на проверка и тихо казваше: „Това не е по нашия вкус.“

Опитах се да говоря с него. Една вечер, когато седяхме на балкона и гледахме светлините на София, прошепнах:

— Мислиш ли някога за нас? За нашето семейство?

Той въздъхна тежко. — Не разбираш… Тя е сама откакто баща ми почина. Не мога да я оставя.

— Но ти оставяш мен! — извиках без да се усетя.

Той замълча. После стана и влезе вътре. Остави ме сама с мислите ми и със сълзите, които не исках да покажа.

Минаха месеци. Започнах да усещам как се променям — станах нервна, избухлива, започнах да избягвам приятелките си, защото не исках да слушам за техните щастливи бракове. Майка ми ме гледаше притеснено:

— Мими, какво става с теб? Не си щастлива.

— Всичко е наред — лъжех я. — Просто работа.

Но истината беше друга. Всяка вечер се прибирах у дома и се чудех какво още ще трябва да жертвам, за да угодя на Мария и на Димитър. Веднъж дори я чух да казва по телефона: „Тя още не е готова за дете. Аз ще ѝ кажа кога.“

Тогава избухнах. Отидох при Димитър и му казах всичко:

— Не мога повече! Или ще сме семейство ти и аз, или ще живея с майка ти!

Той ме гледаше дълго, сякаш виждаше непознат човек пред себе си.

— Ти си жестока — прошепна. — Тя е всичко, което имам.

— А аз? Аз какво съм?

В този момент разбрах, че съм сама. Че никога няма да бъда на първо място за него. Че винаги ще съм втора след майка му.

Започнах да търся съвети — говорих с приятелки, четох форуми, дори ходих при психолог. Всички казваха едно: „Трябва да поставиш граници.“ Но как се поставят граници там, където никой не ги признава?

Една вечер реших да поговоря с Мария. Поканих я на чай у дома.

— Мария, искам да поговорим като жени — започнах внимателно.

Тя ме изгледа подозрително.

— Знам, че обичате Димитър и искате най-доброто за него. Но аз също го обичам. Искам да имаме нашето семейство.

Тя се усмихна студено:

— Мило момиче, ти си тук от две години. Аз съм тук цял живот. Не забравяй това.

Сълзите напълниха очите ми. Усетих се безсилна пред тази стена от години, навици и вина.

Върнах се при Димитър и му казах:

— Ако не можеш да избереш мен поне веднъж, ще си тръгна.

Той замълча. На следващия ден пак вечеряхме сарми от бурканите на майка му.

Сега седя сама в кухнята и пиша тази история. Чудя се дали има други като мен — жени, които са дали всичко за любовта си, но са получили само трохи от нечие внимание. Дали има смисъл да се боря още? Или трябва просто да приема, че някои битки са загубени още преди да започнат?

Понякога си мисля: ако можех да върна времето назад, щях ли пак да избера този път? Или щях по-рано да кажа „стига“? Какво бихте направили вие на мое място?