Ще бъдем ли някога семейство? Моята битка за връзка с бъдещата ми снаха

– Мамо, моля те, не започвай пак! – гласът на Петър отекна в коридора, докато аз стоях с чиния топъл баница в ръце, а до мен – Мария, годеницата му, с поглед забит в пода. Беше събота вечер, а аз отново се опитвах да направя всичко както трябва – да посрещна, да нахраня, да се усмихна. Но между мен и Мария винаги стоеше невидима стена.

– Не започвам нищо, просто питах дали иска още айрян – отвърнах тихо, но вътрешно вече усещах как гневът и безсилието ме разкъсват. Мария само поклати глава. Седна на края на масата, далеч от мен, сякаш се страхуваше да не я докосна случайно.

Петър се опита да разведри обстановката:
– Мария, майка ми прави най-хубавата баница в квартала. Опитай!

– Благодаря, не съм гладна – прошепна тя и отпи от водата си. В този момент усетих как всичко, което съм правила през живота си за семейството, сякаш няма никакво значение. Виждах как синът ми се опитва да балансира между нас двете, а аз се чувствах като натрапник в собствения си дом.

След вечерята Мария стана първа от масата.
– Ще изляза за малко на въздух – каза и изчезна на балкона.

Петър ме погледна умолително:
– Мамо, моля те, дай ѝ време. Тя е по-затворена, трудно се отпуска пред хора.

– Аз ли правя нещо грешно? – попитах го тихо. – Само искам да я приема като дъщеря.

Той въздъхна:
– Просто… не я притискай толкова. Остави я сама да поиска да бъде част от семейството.

Но как да не я притискам? Как да не се опитвам да я опозная? Аз съм майка му! Искам да знам коя е жената, която ще бъде до сина ми цял живот. Искам да ѝ покажа, че тук има място за нея. Но всяка моя дума сякаш я караше да се затваря още повече.

Вечерта премина в мълчание. След като си тръгнаха, останах сама в кухнята и сълзите сами потекоха по бузите ми. Спомних си първите години с мъжа ми – как свекърва ми ме прие с отворени обятия, как ми показа рецептите си, как ме научи на всичко за семейството им. Защо при мен не се получава?

На следващата седмица реших да направя нещо различно. Поканих Мария на кафе само двете. Тя дойде, но през цялото време гледаше телефона си.
– Мария, искам само да поговорим малко… Да те опозная. Разкажи ми за себе си – опитах се да започна разговор.

– Няма много за разказване – отвърна тя сухо.

– Какво обичаш да правиш? Какво те радва?

Тя повдигна рамене:
– Работя много. Обичам да чета. Не съм много по семейните събирания…

– Ами празниците? Коледа? Великден? – настоях аз.

– В нашето семейство не празнуваме много. Всеки си е сам за себе си.

В този момент разбрах – тя просто не познава друг начин. Не знае какво е шумна трапеза, смях, спорове за глупости, прегръдки без причина. За нея това е чуждо и плашещо.

Опитах се да бъда търпелива. На следващата семейна вечеря я оставих сама да избере къде да седне, не настоявах да опитва от всичко. Но пак беше същото – тя беше там физически, но духом беше далеч.

Една вечер Петър дойде сам при мен.
– Мамо… Мария мисли, че не я харесваш. Че я съдиш за всичко.

– Но аз само искам да я приема! – извиках през сълзи.

– Тя усеща напрежението ти. Може би трябва просто да я оставиш на мира за малко.

Седнах на дивана и се загледах в снимките по стената – семейни ваканции, рождени дни, абитуриентски балове… Всички сме заедно. А сега семейството ми се разширява и аз не мога да намеря път към новия човек в него.

Минаха месеци в опити и разочарования. Понякога си мислех да се откажа – щом тя не иска връзка с мен, защо аз трябва да настоявам? Но после виждах Петър колко е щастлив с нея и разбирах – ако обичам сина си, трябва да приема избора му.

Една вечер Мария дойде сама при мен. Беше нервна.
– Може ли да поговорим?

Седнахме на масата. Тя ме погледна в очите за първи път от месеци.
– Знам, че се стараете… Просто ми е трудно. Не съм свикнала с толкова внимание. В нашето семейство никога не сме били близки. Понякога се чувствам като натрапник тук…

Сълзи напълниха очите ми.
– Никога няма да бъдеш натрапник в моя дом. Може би и аз прекалявам понякога… Просто толкова много искам да те приема като дъщеря…

Тя кимна и за първи път усетих топлина в гласа ѝ:
– Благодаря ви… Ще опитам повече.

От този момент започнахме бавно да градим мостове помежду си – малки разговори за книги, споделени рецепти, кратки разходки из квартала. Не беше лесно и не стана изведнъж. Но вече знаех – трябва търпение и разбиране.

Сега понякога се питам: Дали някога ще бъдем истинско семейство? Или просто ще останем две жени, свързани само от любовта към един мъж? Какво бихте направили вие на мое място?