Когато свекървата ми остана на легло и аз трябваше да спася вечерята: Истината за едно семейство

– Не така, Мария! Пълнените чушки не се правят с толкова много ориз! – гласът на свекърва ми, Нора, прозвуча остро от леглото в хола. Беше болна от няколко дни, но дори и с температура, не можеше да се въздържи да не контролира всичко в кухнята.

Стоях до печката, с ръце, изцапани с кайма и ориз, и се опитвах да не избухна. Вече десет години живеехме заедно, но никога не бях усещала одобрението ѝ. Винаги намираше нещо – дали ще е супата ми, дали ще е начинът, по който сгъвам кърпите. А сега, когато тя беше на легло, цялата тежест на домакинството падна върху мен. И тази вечер беше важна – очаквахме цялото семейство: мъжът ми Петър, брат му Георги с жена си Даниела и двете им деца, а съседката леля Сийка щеше да донесе домашно вино.

– Мамо, остави Мария да си свърши работата – обади се Петър от коридора, но гласът му беше уморен. Знаех, че и той е притеснен – майка му никога не беше боледувала толкова тежко.

– Ако искате да ядете сурови чушки, няма проблем! – изсъска Нора и се закашля.

Погледнах я. Лицето ѝ беше бледо, очите – уморени, но в тях гореше онзи познат пламък на контрол. В този момент ми се прииска да избягам. Но вместо това стиснах зъби и продължих да пълня чушките.

Докато ги редях в тавата, си спомних първата ни среща. Бях на двайсет и две, влюбена до уши в Петър. Тогава Нора ме посрещна с ледена усмивка и думите: „В нашето семейство жените са силни. Надявам се да си достойна.“ Оттогава всеки мой опит да се докажа беше посрещан със скептицизъм.

– Мария, сложи малко магданоз! – провикна се отново Нора.

– Добре – отвърнах тихо и нарязах магданоза с треперещи ръце.

Вратата на кухнята се отвори и влезе Даниела. Тя винаги изглеждаше безупречно – косата ѝ прибрана в стегнат кок, маникюрът ѝ безупречен. Усмихна ми се съчувствено.

– Как си? – попита тихо.

– Оцеляваща – прошепнах.

– Ако искаш, ще помогна с десерта. Знам колко е напрегнато с Нора.

Погледнах я благодарно. – Благодаря ти. Може ли да разбиеш яйцата за крем карамела?

Тя кимна и започна да работи до мен. За момент кухнята стана по-тиха. Чуваше се само кашлицата на Нора от хола и детският смях от двора.

– Знаеш ли – прошепна Даниела, – когато аз дойдох тук за първи път, Нора ми каза, че никога няма да бъда като нея. Мислех си, че само мен не харесва.

Погледнах я изненадано. – Значи не е само при мен?

– Не си сама – усмихна се тъжно Даниела.

В този момент вратата се отвори с трясък и Георги влезе с две торби хляб.

– Мамо! Донесох питка от фурната! – извика той весело.

– Само да не е суха като миналия път! – провикна се Нора.

Всички избухнахме в смях. За миг напрежението спадна.

Докато подреждах масата, усещах как ръцете ми треперят. Всичко трябваше да е перфектно – салатата нарязана на ситно, ракията охладена, чушките изпечени до златисто. Знаех, че ако нещо не е както трябва, ще го помнят години наред.

Петър влезе при мен и ме прегърна през раменете.

– Ще се справиш. Вярвам в теб.

Погледнах го с благодарност. Само той знаеше колко ми тежи всичко това.

Когато всички седнахме на масата, Нора настоя да бъде донесена на дивана до нас. Изглеждаше крехка и уморена, но очите ѝ следяха всяко мое движение.

Първата хапка беше решаваща. Всички мълчаха напрегнато.

– Добре са станали чушките – промълви Нора след дълга пауза. – Може би малко повече сол следващия път… но… добре е.

В този момент усетих как напрежението в гърдите ми се отпуска. Петър ми стисна ръката под масата. Георги се усмихна широко.

– Ей, Мария! Ако знаеш какви ужасии правеше мама първите години! – засмя се той.

Нора го изгледа строго, но по устните ѝ пробяга усмивка.

Вечерята продължи с истории от миналото – как Нора била най-лошата готвачка в квартала като млада; как веднъж объркала захарта със солта; как Георги бил най-капризният син… За първи път се почувствах част от това семейство.

След вечерята Даниела ми помогна да измия чиниите. Говорихме си тихо за мечтите си, за страховете си… За първи път не се чувствах сама тук.

Когато всички си легнаха, седнах до прозореца с чаша чай. В стаята беше тихо. Погледнах към леглото на Нора – тя спеше спокойно за първи път от дни.

Замислих се: Колко струва семейната хармония? Дали някога ще бъда напълно приета? Или просто трябва да приема себе си такава, каквато съм?