Баба, мама и аз: Когато любовта се превърне в битка
– Мамо, искам да отида при баба, но ти не идвай! – гласът на Виктор прониза тишината в кухнята като нож. Стоях с чаша кафе в ръка, а думите му сякаш ме заляха с леден душ. Погледнах го – седемгодишен, с големи кафяви очи, които обикновено ме гледаха с обожание, а сега – с някакво предизвикателство.
– Защо, Вики? – опитах се да запазя гласа си спокоен, макар че вътре в мен всичко кипеше. – Нали винаги ходим заедно?
Той сви рамене и се загледа в пода.
– Баба ми позволява всичко. Ти все ми казваш „не“.
Тези думи ме удариха по-силно от всичко. Спомних си как майка ми – баба му Мария – винаги го посрещаше с топли мекици, шоколад и безкрайни истории за „когато мама беше малка“. А после, когато се върнехме у дома, Виктор беше друг – инатлив, капризен, все недоволен. Започнах да се чудя: къде сбърках? Или може би майка ми греши?
Вечерта, когато Виктор заспа, седнах до прозореца и набрах майка си. Гласът ѝ беше ведър, както винаги.
– Мамо, трябва да поговорим – започнах аз. – Виктор иска да идва при теб сам. Казва, че ти му позволяваш всичко.
– Е, дете, какво лошо има? Нека си поживее малко! Животът е тежък, нека поне при мен да му е леко – засмя се тя.
– Но после не мога да го позная! Не слуша, тръшка се…
– Ох, стига си го стягала толкова! И ти беше такава като малка. Помниш ли как плака за онова кученце? Аз ти го купих, а баща ти беше против. Но ти беше щастлива!
Затворих телефона със смесени чувства. Винаги съм искала Виктор да има топла връзка с баба си, но не и на цената на нашите отношения. На следващия ден го заведох при майка ми. Този път останах само на прага.
– Мамо, ще го оставя за няколко часа. Ще дойда да го взема следобед.
– Добре, дете. Не се тревожи – усмихна се тя и хвана Виктор за ръка.
Върнах се у дома и не намерих покой. Спомних си собственото си детство – как майка ми понякога ме глезеше тайно от баща ми. Как после той се караше на нея, че ме „разваля“. Дали сега историята се повтаряше?
Когато отидох да взема Виктор, той беше щастлив, бузите му зачервени от игри и смях. Но още в колата започна:
– Мамо, баба каза, че можеш да ми купиш нов телефон! Всички в класа имат!
– Викторе, говорихме вече за това…
– Баба каза, че ако беше тя на твое място, щеше да ми купи!
Почувствах как гневът ме залива. Спрях колата на паркинга пред блока и се обърнах към него:
– Виж какво, Викторе. Баба те обича много, но аз съм твоята майка. Аз решавам какво е най-добро за теб!
Той ме изгледа намръщено и излезе мълчаливо от колата. Вечерта отказа да вечеря и се затвори в стаята си.
Седнах до масата и заплаках. Не знаех как да постъпя. От една страна – не исках да лишавам Виктор от радостта да бъде с баба си. От друга – чувствах се предадена от собствената си майка.
На следващия ден реших да говоря открито с нея. Отидох при нея сама.
– Мамо, трябва да разбереш – започнах аз със сълзи в очите. – Когато му позволяваш всичко, после аз съм лошата. Той не ме слуша…
Майка ми въздъхна тежко.
– Знам, дете… Просто не мога да му откажа нищо. Той е моето слънчице…
– Но аз съм му майка! Трябва да сме единни…
Тя ме прегърна.
– Прости ми… Понякога забравям колко е трудно да си родител.
Върнах се у дома с надежда за промяна. Започнахме да говорим повече с Виктор за чувствата му. Постепенно той започна да разбира границите между „бабиния свят“ и „нашия дом“.
Но въпросът остана: къде е границата между любовта и разглезването? Дали бабите наистина вредят или просто дават това, което ние – забързаните родители – често забравяме?
Понякога нощем се питам: „Дали ще мога някога да бъда такава баба? Или ще повторя грешките на майка ми?“ Как мислите вие – има ли правилен отговор?