Всичко мое е ваше ли? Историята на една майка, която забрави себе си

— Елена, къде са ми слушалките? — гласът на дъщеря ми Виктория пронизва тишината в кухнята. Стоя до прозореца, с чаша изстинало кафе в ръка, и се опитвам да си поема дъх.

— Не знам, Вики, не съм ги виждала — отговарям тихо, но тя вече рови в чантата ми. След миг триумфално ги вади.

— Ето ги! Можеше да кажеш, че са у теб! — тросва се тя и излиза, без да затвори вратата.

Стисвам зъби. Това са моите слушалки. Единственото нещо, което си купих за себе си този месец. Не искам да ги давам. Но как да ѝ откажа? Тя е дъщеря ми. А после идва съпругът ми, Димитър.

— Лени, ще ми дадеш ли твоя лаптоп за малко? Моят пак забива, а трябва да изпратя един имейл.

Поглеждам го уморено. Лаптопът е моят прозорец към света — единственото време за мен е вечер, когато всички заспят и мога да пиша в блога си. Но кимвам. Разбира се, че ще му го дам. Как иначе?

— Благодаря ти, злато — целува ме по челото и изчезва в хола.

Оставам сама с мислите си. Всяко нещо, което имам — дрехи, козметика, книги — рано или късно става общо. Дори шоколадът, който си купувам тайно и крия в шкафа над печката, изчезва мистериозно. Понякога се шегувам, че у дома няма лично пространство. Но вече не ми е смешно.

Вечерта Виктория влиза в стаята ми.

— Мамо, може ли да взема твоята рокля за утре? Имаме снимки в училище.

Поглеждам я — очите ѝ блестят от вълнение. Това е любимата ми рокля. Купих я с последните си спестявания за рождения си ден миналата година. Не съм я обличала често — пазя я за специални случаи.

— Вики… тази рокля е много специална за мен — опитвам се да обясня.

Тя ме гледа с разочарование.

— Добре, няма проблем — казва с престорена усмивка и излиза.

Чувствам се ужасно. Винаги съм искала дъщеря ми да бъде щастлива. Но защо трябва да давам всичко? Защо се чувствам виновна, когато искам нещо само за себе си?

На следващия ден майка ми звъни по телефона.

— Елена, имаш ли още от онзи хубав крем за лице? Моят свърши.

— Да, имам — отговарям автоматично.

— Ще мина да го взема следобед!

Затварям телефона и усещам как гърлото ми се стяга. Това беше последната опаковка от крема, който си позволих след месеци лишения. Но как да откажа на майка си?

Вечерта сядам на масата с Димитър.

— Мите, чувствам се… изцедена. Все едно всичко мое трябва да стане чуждо. Нямам нищо само за себе си.

Той ме гледа учудено.

— Е, нали сме семейство? Всичко е общо.

— А моите нужди? Моите желания? — питам тихо.

Той въздъхва.

— Не го приемай толкова навътре. Ще мине.

Но не минава. С всеки изминал ден усещам как изчезвам малко по малко. Като че ли съм само функция — майка, съпруга, дъщеря — но не и Елена.

Една вечер решавам да напиша всичко това в блога си. Пиша с треперещи ръце:

„Защо в българското семейство личното пространство е лукс? Защо майката трябва да се раздава до последната троха? Кога ще започнем да уважаваме границите на другия?“

Публикувам текста и затварям лаптопа. На сутринта имам десетки коментари от други жени:

„И аз така се чувствам!“
„Мислех, че само при нас е така.“
„Дори не помня кога последно купих нещо само за себе си.“

Чета ги и плача. Не съм сама. Но това не решава проблема у дома.

Седмица по-късно Виктория пак иска нещо мое — този път парфюма ми.

— Вики — казвам твърдо — този парфюм е специален за мен. Не искам да го давам.

Тя ме гледа учудено.

— Добре… — казва тихо и излиза.

Сърцето ми се свива от вина, но усещам и облекчение. За първи път казах „не“.

Вечерта Димитър ме пита:

— Всичко наред ли е?

Поглеждам го и кимвам.

— Да… Просто се уча да пазя себе си.

Той ме прегръща мълчаливо. Знам, че няма да е лесно. Но ако не започна сега, кога?

Понякога се питам: Ако една майка не пази своите граници, кой ще ги пази вместо нея? А вие какво мислите – трябва ли всичко мое да бъде ваше?