Мама има нов живот, а аз останах сама: История за неочакваната самота и търсенето на разбиране

– Пак ли ще излизаш, мамо? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Стоях в коридора, с бебето на ръце, а майка ми се оглеждаше в огледалото, оправяйки си косата. Беше облечена в нова рокля, която никога не бях виждала.

– Елице, не започвай пак. Имам среща – отвърна тя, без да ме погледне. В гласа ѝ имаше нетърпение, което ме накара да стисна зъби.

Преди година не можех да си представя такъв разговор. Майка ми беше всичко за мен – опората ми, най-добрата ми приятелка. След развода ѝ с баща ми сякаш се промени. Започна да излиза, да се среща с хора, да ходи на танци. А аз? Аз останах сама с малкото си дете и купищата отговорности.

Съпругът ми замина за Германия преди шест месеца – уж за няколко месеца работа, но вече рядко се обаждаше. Всичко падна върху мен – памперси, безсънни нощи, сметки, ремонти в панелката ни в Люлин. Майка ми живееше на два етажа над нас, но сякаш беше на друг континент.

– Мамо, моля те… Поне тази вечер остани. Петър има температура, а аз не съм спала от три нощи – гласът ми потрепери.

Тя въздъхна тежко и най-накрая ме погледна. В очите ѝ проблесна нещо като вина, но бързо го скри.

– Елице, ти си майка вече. Трябва да се научиш да се справяш сама. Аз съм живяла за вас цял живот. Сега е време и аз да поживея малко.

Вратата се затвори зад нея и тишината ме удари като шамар. Седнах на пода до креватчето на Петър и заплаках беззвучно. Не знаех дали плача от умора или от самота.

Вечерта мина бавно. Петър хленчеше, температурата му не спадаше. Обадих се на личната лекарка – каза да следя детето и ако стане по-зле, да отида в спешното. В този момент толкова много исках майка ми да е до мен – да ми направи чай, да ме прегърне, да каже „Всичко ще се оправи“.

Вместо това гледах снимки във Фейсбук – майка ми усмихната с някакъв непознат мъж в ресторант. Под снимката приятелките ѝ пишеха „Браво, Мариана! Най-накрая си щастлива!“. Стиснах телефона до побеляване на кокалчетата.

На следващия ден я чаках пред входа. Когато се появи – рошава, с лек грим и усмивка – избухнах:

– Как можа? Петър беше зле цяла нощ! А ти… ти си се забавлявала!

Тя ме изгледа уморено:

– Елице, не съм престанала да бъда твоя майка. Но не мога повече да живея само заради теб и Петър. Имам право на щастие.

– А аз? Аз нямам ли право? Защо винаги трябва аз да съм силната? Защо ти избра точно сега да започнеш нов живот?

Тя замълча дълго. После каза тихо:

– Защото ако не го направя сега, никога няма да го направя.

Дните минаваха в рутина – работа от вкъщи, грижи за Петър, самотни вечери пред телевизора. Майка ми все по-рядко се появяваше. Понякога оставяше торба с покупки пред вратата или пращаше съобщение „Как сте?“. Отговарях кратко – „Добре сме“.

Една вечер получих съобщение от съпруга ми: „Не знам кога ще се върна. Може би е по-добре да остана тук.“ Седнах на пода и се разплаках неудържимо. Чувствах се изоставена от всички – от мъжа си, от майка си, от живота.

На следващия ден майка ми дойде неочаквано. Видя ме разплакана и без думи ме прегърна. Стояхме така дълго време.

– Прости ми, мамо – прошепнах аз. – Просто… толкова много ми липсваш.

– И ти ми липсваш – каза тя тихо. – Но трябва да намерим начин да бъдем щастливи и поотделно, и заедно.

Започнахме бавно да говорим повече – за страховете си, за болката от разводите ни, за самотата. Тя започна да идва по-често при мен и Петър; аз започнах да приемам помощта ѝ без упрек.

Понякога още усещам завист към новия ѝ живот – към свободата ѝ, към смелостта ѝ да започне отначало. Но вече знам: тя не е избягала от мен; просто е трябвало да намери себе си.

Сега често си мисля: Колко често забравяме, че нашите майки също са жени със свои мечти и страхове? Дали някога ще успея напълно да я разбера? А вие бихте ли простили на своята майка?