Дъщеря ми продава своята половина от апартамента: Къде ще живея аз?

— Мамо, трябва да поговорим. — Гласът на дъщеря ми Мария трепери, но в очите ѝ има решителност, която не съм виждала от години.

Стоя в кухнята, ръцете ми са мокри от миенето на чинии, а сърцето ми бие лудо. Знам какво ще каже. Знам го още от момента, в който започна да идва по-рядко, да избягва погледа ми и да говори за „нови възможности“.

— Реших да продам моята половина от апартамента. — думите ѝ падат като тежък камък върху гърдите ми.

— Мария, как можеш? Това е нашият дом! — гласът ми излиза по-слаб, отколкото искам. — Къде ще живея аз?

Тя въздъхва и се обръща към прозореца. Навън е мрачно, дъждът барабани по стъклото. В този момент осъзнавам колко съм сама. Синът ми Георги живее в Германия, обажда се рядко. Мария беше единствената, която оставаше близо до мен — или поне така си мислех.

— Мамо, ти си собственик на другата половина. Никой няма да те изгони веднага. Просто… имам нужда от парите. С Мартин чакаме бебе, а жилищата в София са безумно скъпи.

— А аз? Аз къде ще отида? — питам тихо, почти шепнешком.

Мария се обръща към мен с уморени очи.

— Може би ще намериш начин да се разбереш с новите съсобственици. Или… може би ще продадеш и твоята част и ще си купиш нещо по-малко. — Гласът ѝ трепери.

Сядам на стола до масата. Главата ми се върти. Спомням си деня, когато с покойния ми съпруг купихме този апартамент. Как боядисвахме стените заедно, как децата тичаха из стаите. Как вярвах, че домът ни ще остане завинаги нашето убежище.

— Защо го направих? — питам се наум. Защо реших да разделя апартамента между Мария и Георги още приживе? Мислех, че така ще ги обединя, че ще им дам сигурност. А сега усещам само студ и страх.

Вечерта не мога да заспя. Чувствам се като натрапник в собствения си дом. Представям си как някой непознат влиза с куфарите си, как сменя ключалките, как ме гледа с подозрение. Ще трябва ли да деля кухнята си с чужд човек? Ще трябва ли да напусна мястото, където съм прекарала целия си живот?

На следващия ден звъня на Георги по Viber.

— Сине, Мария иска да продаде своята част от апартамента. Какво ще правя аз?

Георги мълчи няколко секунди.

— Мамо… не знам какво да ти кажа. Ти реши така да го направиш навремето. Аз нямам възможност да купя нейната част или да се върна в България.

— Значи оставам сама? — прошепвам.

— Не си сама, мамо… Просто… така се случват нещата понякога.

Затварям телефона със сълзи в очите. Отивам до прозореца и гледам към двора. Виждам съседката леля Пенка, която разхожда кучето си. Тя винаги казваше: „Не дели имота приживе! Децата не знаят какво е жертва.“ Не я послушах.

След седмица Мария идва с един млад мъж — брокерът. Говорят тихо в хола, оглеждат стените, записват нещо в тефтерчета. Аз седя в кухнята и слушам как животът ми се разпада парче по парче.

Вечерта Мария ме прегръща.

— Мамо, знам че ти е трудно. Но моля те, опитай се да ме разбереш. Не го правя от злоба или алчност. Просто… животът ме притиска.

— А мен кой ще разбере? — питам я през сълзи.

Тя замълчава.

Дните минават в напрежение и страх. Всеки път когато звънне телефонът, подскачам — дали е новият купувач? Дали ще дойде някой да ме огледа като вещ?

Една вечер съседката леля Пенка ме кани на чай.

— Знаеш ли, Цветанке — казва тя — моят братовчед така остана на улицата. Децата му продадоха апартамента и новите собственици го изгониха след година-две. Трябва да си подготвена за всичко.

Връщам се вкъщи още по-уплашена. Започвам да ровя из интернет за закони и права на съсобственици. Оказва се, че мога да остана тук… докато не решат да ме изкупят или съдът не нареди друго.

Една сутрин Мария идва разстроена.

— Мамо… никой не иска да купи половин апартамент с теб вътре. Всички питат дали ще напуснеш доброволно.

Поглеждам я дълго.

— Не мога да напусна дома си, Мария. Не мога просто така да изтрия целия си живот.

Тя плаче. Аз плача с нея. За първи път от години се държим за ръце като майка и дъщеря, а не като врагове.

Минават месеци в напрежение и несигурност. Купувачи идват и си отиват. Накрая Мария решава да изчака — може би някой ден ще намери решение без да ме наранява толкова много.

Седя сама в хола и гледам старите снимки по стената. Чудя се: Къде сбърках като майка? Дали прекалената грижа не превръща любовта в окови? Има ли прошка за грешките ни или цял живот плащаме цената им?

Кажете ми — какво бихте направили на мое място? Как бихте простили на детето си и на себе си?