Любов под обсада: Когато казаха, че не е достатъчно красива за мен

— Не разбирам, Димитре, какво намираш в нея — изсъска майка ми, докато седяхме на кухненската маса, а парата от кафето се смесваше с напрежението във въздуха. — Можеше да си избереш някоя по-хубава, по-подходяща…

Стиснах чашата си толкова силно, че пръстите ми побеляха. Вече бях чувал тези думи десетки пъти — от роднини, съседи, дори от приятели. Но когато ги изрече майка ми, сякаш нож се заби в гърдите ми. Погледнах я право в очите:

— Мария е всичко за мен. И не ме интересува кой какво мисли.

Тя поклати глава с онзи познат жест на разочарование, който ме караше да се чувствам като малко дете. Излязох от кухнята, а думите ѝ кънтяха в ушите ми. Върнах се при Мария, която стоеше на балкона и гледаше към сивите блокове на Люлин. Вятърът развяваше косата ѝ, а в очите ѝ имаше тъга, която не можех да изтрия.

— Пак ли говориха за мен? — прошепна тя, без да ме поглежда.

— Не им обръщай внимание — опитах се да прозвуча уверен, но гласът ми трепереше.

— Лесно ти е да кажеш — отвърна тя и се обърна към мен. — Ти не чуваш как ме гледат в магазина. Как шушукат зад гърба ми. Как приятелките ти ме мерят от глава до пети и после ти пращат съобщения: „Димитре, можеше по-добре.“

Прегърнах я силно. Усетих как раменете ѝ потреперват. Знаех, че думите на хората я болят повече, отколкото искаше да признае.

Вечерта седяхме мълчаливо пред телевизора. По новините показваха поредния скандал в парламента, но аз не чувах нищо. Мислех само за Мария и за това какво още трябва да направя, за да я защитя. Телефонът ми изписука — съобщение от Петър:

„Братле, сериозно ли ще се жениш за нея? Не ти ли е жал за себе си?“

Стиснах зъби и изтрих съобщението. Но думите му останаха като отрова в ума ми.

Сватбата ни беше малка — само най-близките. Дори тогава усетих погледите на леля Гинка и чух как шепне на съседката: „Гледай го нашия Димитър — такъв хубав момък, а се ожени за…“ Не довърши изречението, но всички разбраха какво има предвид.

Мария беше облякла най-красивата си рокля — синя като очите ѝ. Усмихваше се несигурно, сякаш чакаше всеки момент някой да я събуди от този сън. Хванах я за ръка и ѝ прошепнах:

— Ти си най-красивата жена тук.

Тя се усмихна през сълзи.

След сватбата животът ни не стана по-лесен. В блока започнаха да ни избягват. Съседката от третия етаж спря да поздравява Мария. На работа колегите ми правеха намеци:

— Ей, Димитре, кога ще ни запознаеш с жената? Да видим що за стока си взел!

Смях се насила, но вътре в мен всичко кипеше. Вечерите вкъщи станаха тихи и напрегнати. Мария все по-рядко излизаше навън. Започна да се затваря в себе си, да избягва огледалото.

Една вечер я намерих седнала на пода в банята, с глава между коленете.

— Не мога повече — прошепна тя. — Чувствам се като товар за теб. Може би трябваше да те оставя…

Седнах до нея и я прегърнах.

— Не ти си товарът. Хората са тежестта. Но аз ще ги нося, ако трябва — само не ме оставяй.

Тя ме погледна с онзи поглед, който ме беше пленил още първия път в университета — когато всички гледаха през нея, а аз видях светлината в очите ѝ.

Реших да говоря с майка ми открито.

— Мамо, ако обичаш мен, ще уважаваш избора ми. Мария е моята жена и точка.

Тя замълча дълго.

— Просто искам най-доброто за теб…

— Най-доброто за мен е тя.

От този ден майка ми започна да се държи по-добре с Мария. Не беше лесно — промяната идва бавно. Но малко по малко започнахме да излизаме повече, да каним приятели у дома. Някои останаха, други си тръгнаха завинаги.

Една вечер Мария се върна от магазина с усмивка:

— Днес една жена ми каза: „Много сте хубава двойка.“

Погледнах я и разбрах — борбата си струваше.

Сега често се питам: Защо хората са толкова жестоки към различното? И дали някога ще спрем да мерим любовта с чужди очи?