Сметката за любовта: Историята на една българска жена между достойнството и предателството
„Това не може да е истина…“ – шепнех си, докато гледах екрана на лаптопа. В пощата ми стоеше писмо от Георги, съпруга ми от дванадесет години. Заглавието беше сухо: „Фактура за съвместно съжителство“. Ръцете ми трепереха, докато отварях прикачения файл. В него, с педантична точност, бяха изброени всички разходи от последните три години – сметки за ток, вода, храна, дори подаръците за рождения ми ден. До всяка сума имаше бележка: „Твоята част: 50%“.
Седях в кухнята, а навън дъждът барабанеше по прозореца. Дъщеря ни, Мария, спеше в стаята си, а аз се чудех какво да правя. Как стигнахме дотук? Кога Георги започна да ме вижда като длъжник, а не като партньор? В главата ми се въртяха спомени – първите ни срещи в Борисовата градина, сватбата в малката църква в Бояна, раждането на Мария. Всичко изглеждаше толкова далечно и нереално.
На следващата сутрин го заварих в хола с чаша кафе и телефон в ръка. „Георги, какво е това?“, попитах с пресипнал глас. Той не ме погледна. „Просто искам да сме наясно. Не е честно аз да плащам всичко.“
„Но нали сме семейство?“, прошепнах. „Това ли сме сега – счетоводители?“
Той въздъхна тежко: „Виж, Даниела, уморих се. Всеки месец се караме за пари. Ти работиш по-малко, аз нося повече вкъщи… Не е справедливо.“
В този момент усетих как нещо в мен се чупи. Не беше само заради парите. Беше заради начина, по който ме гледаше – като чужда. Като човек, с когото делиш сметки, а не мечти.
Опитах се да му обясня: „Георги, аз се грижа за Мария, за дома… Работя на половин ден, защото ти настояваше някой да е с нея след училище. Това не струва ли нищо?“
Той замълча и излезе от стаята.
Следващите дни бяха мъчителни. Вечерите преминаваха в тишина, а Мария усещаше напрежението. Един петък вечер тя ме попита: „Мамо, защо тате вече не ни разказва приказки?“ Не знаех какво да ѝ кажа.
Започнах да търся съвет от приятелки. Едни ме съветваха да приема условията му – „Поне ще знаеш на какво разчиташ.“ Други казваха да се боря – „Не си длъжна да търпиш това!“ Майка ми беше категорична: „В нашето време мъжете уважаваха жените си…“
Една вечер Георги се прибра по-късно от обикновено. Миришеше на парфюм, който не беше мой. Седна срещу мен и каза: „Даниела, мисля, че трябва да се разделим. Не става така.“
Почувствах се като ударена. „Има ли друга?“ – попитах тихо.
Той замълча дълго и после кимна.
В този момент светът ми се срина окончателно. Не беше само предателството – беше усещането за безсилие, за това че всичко хубаво между нас е било изтрито с едно кимване.
Следващите седмици бяха като кошмар. Георги настояваше за развод и делба на имуществото до последната лъжица. Адвокатите ни спореха за апартамента в Люлин и колата, купена на лизинг. Мария страдаше най-много – затвори се в себе си и започна да рисува тъжни картини.
Една сутрин я намерих да плаче в леглото си.
– Мамо, ще си тръгнеш ли и ти?
– Никога, мило мое – прегърнах я силно.
Започнах работа на пълен работен ден в една счетоводна фирма в центъра на София. Беше трудно – сутрин ставах рано, водех Мария на училище, после тичах към офиса. Вечер готвех набързо и помагах с уроците ѝ. Понякога плачех под душа, но пред нея винаги бях силна.
Георги идваше рядко. Понякога носеше подаръци на Мария, но тя ги оставяше недокоснати.
Една вечер седнахме двете на балкона и гледахме светлините на града.
– Мамо, ще бъдем ли пак щастливи?
– Ще опитаме, Мария. Ще опитаме…
С времето болката започна да избледнява. Научих се да разчитам на себе си и да ценя малките радости – усмивката на Мария сутрин, аромата на кафе в неделя, топлината на слънцето през прозореца.
Понякога се питам: Кога любовта се превръща в сметка? И струва ли си да плащаме такава цена за малко спокойствие? Какво мислите вие?