Последната прегръдка на брега на Искъра: Думите на брат ми, които още кънтят в мен

„Лили, не се страхувай, аз съм до теб!“ — думите му още кънтят в ушите ми, докато стоя на брега и гледам как водата на Искъра се носи безмилостно напред. Беше юли, слънцето печеше безмилостно, а въздухът трептеше от жега и мирис на трева. Селото ни, малко и забравено от Бога, живееше в свой ритъм — кравите пасяха лениво, бабите шепнеха по пейките, а ние с Димитър тичахме боси по прашните улици.

„Лилия, хайде да скочим от скалата! Който се уплаши първи, губи!“ — предизвика ме той с онази негова усмивка, която винаги ме караше да се чувствам смела. Бяхме неразделни — аз и моят по-голям брат. Той беше моят герой, моят защитник. Родителите ни работеха в града и рядко се прибираха. Баба Мария ни гледаше — строга, но справедлива жена, която не обичаше излишните приказки.

Скочихме заедно във водата. Студът ме прониза, но ръката на Димитър ме хвана здраво. „Виждаш ли? Няма страшно!“, засмя се той. Излязохме на брега, мокри и щастливи. Не подозирахме, че този ден ще промени всичко.

Следобедът се проточи лениво. Баба ни извика за обяд — боб чорба и домашен хляб. Димитър ядеше лакомо, а аз го гледах с възхищение. „Ще станеш силен като татко“, казваше баба. Той само се усмихваше и ми намигваше.

След обяда решихме да се върнем при реката. „Лили, този път ще плуваме до отсрещния бряг!“, каза Димитър. Погледнах го уплашено — водата там беше по-дълбока и течението по-силно. „Не мога…“, прошепнах. Той сложи ръка на рамото ми: „Аз съм до теб.“

Влязохме във водата. Плувахме бавно, но течението ни повлече по-силно от очакваното. Паникьосах се. „Дими! Не мога!“, извиках през сълзи. Той се обърна към мен, очите му бяха изпълнени с решителност и страх едновременно.

„Лили, хващай се за мен!“, извика той. Опитах се да го хвана, но ръцете ми се изплъзнаха. Водата ме завлече надолу. Чух гласа му: „Не се страхувай! Аз съм до теб!“ После всичко стана мрак и студ.

Събудих се на брега, обградена от хора — баба плачеше, съседите шепнеха. Димитър го нямаше. Търсиха го цял следобед. Намериха го чак вечерта — неподвижен, с лице към небето.

Вината ме разяждаше отвътре. Баба не каза нищо — само ме прегърна силно и плака дълго в тъмното. Родителите ми пристигнаха през нощта — майка изпищя, баща падна на колене до тялото на брат ми.

Дните след това бяха като в мъгла. Всички ме гледаха със съжаление или укор — „Тя е оцеляла, а той…“ Чувах шепоти зад гърба си: „Може би тя е виновна…“ Майка ми не можеше да ме погледне в очите. Баща ми мълчеше с дни.

Една вечер чух родителите си да се карат:
— Ако не ги бяхме оставили сами… — гласът на майка беше отчаян.
— Стига! Не е нейна вината! — баща ми удари по масата.
— Но защо той? Защо не тя?

Тези думи ме пронизаха като нож. Скрих се в стаята си и плаках до сутринта.

Минаха години. Животът продължи някак — завърших училище, заминах за София да уча психология. Опитвах се да разбера себе си, да простя на майка си, на себе си… На Димитър.

Всяко лято се връщах в селото и отивах до брега на Искъра. Сядам там, където за последно го видях жив. Водата все така тече — равнодушна към човешката болка.

Понякога чувам гласа му: „Лили, не се страхувай! Аз съм до теб!“

Сега работя с деца, които са преживели загуба или травма. Опитвам се да им дам онази сила, която аз нямах тогава.

Понякога си мисля — ако можех да върна времето назад, щях ли да направя нещо различно? Щях ли да бъда по-смела? Или съдбата вече беше решила всичко вместо нас?

Кажете ми — как човек продължава напред с такава вина? Може ли прошката някога да излекува напълно едно разбито сърце?