Любов на 58: Когато сърцето избира въпреки всичко

— Мамо, ти сериозно ли? На 58 години ще се развеждаш? — гласът на дъщеря ми Виктория трепереше от недоумение и гняв. Стоях в кухнята, стиснала чашата с чай, а ръцете ми леко трепереха. През прозореца се виждаше сивият декемврийски ден, но в мен бушуваше буря.

— Вики, не е толкова просто… — опитах се да започна, но тя ме прекъсна.

— Не е просто? Татко цял живот се е грижил за теб! Какво ти стана? — очите ѝ се напълниха със сълзи.

Погледнах я и за миг си спомних как я държах за ръка преди години, когато беше малка и се страхуваше от тъмното. Сега аз бях тази, която се страхуваше — от самотата, от промяната, от това да не бъда разбрана.

Истината е, че не знам как се случи. Или може би винаги съм го знаела, но не съм си позволявала да го призная. Животът ми с Иван беше спокоен, подреден — като стар килим, по който стъпваш всеки ден, без да забелязваш шарките. Децата пораснаха, внуците идваха през уикендите, а аз готвех мусака и гледах турски сериали. Всичко беше наред… или поне така изглеждаше.

Докато не срещнах Петър.

Петър беше новият ни съсед — вдовец, на 62 години, с топли кафяви очи и усмивка, която стопляше дори най-студения ден. Запознахме се на входа, когато му помогнах с тежките торби. После започнахме да си говорим на пейката пред блока — за книги, за музика, за живота. С него се чувствах жива по начин, който бях забравила.

— Мамо, това е прищявка! — настояваше Виктория. — Ще ти мине!

Но не минаваше. С Петър започнахме да се виждаме все по-често. Разхождахме се из Борисовата градина, пиехме кафе в малкото кафене до пазара. Той ми разказваше истории от младостта си, а аз му споделях мечти, които дори не знаех, че още имам.

Една вечер Иван ме попита:

— Какво става с теб напоследък? Не си същата.

Погледнах го и осъзнах колко далечни сме станали. Живеехме заедно, но сякаш бяхме двама непознати в един апартамент. Не беше лош човек — напротив, добър баща и съпруг. Но между нас вече нямаше нищо освен навик и спомени.

— Иван… трябва да поговорим — казах тихо.

Той ме изгледа дълго и тежко въздъхна:

— Заради него ли е?

Не отговорих веднага. Сълзите напираха в очите ми.

— Да… Заради него е. Но и заради мен. Искам да бъда щастлива…

Последваха седмици на мълчание и напрежение. Децата ми звъняха всеки ден — ту ме молеха да размисля, ту ме обвиняваха в егоизъм. Сестра ми Мария дойде една вечер с бутилка вино и каза:

— Гале, хората ще говорят… Ще кажат, че си полудяла! На твоята възраст…

— Нека говорят — отвърнах аз. — Аз живея този живот, не те.

В квартала слуховете плъзнаха като пожар. Съседките ме гледаха с любопитство и неодобрение. На пазара чух две жени да шушукат зад гърба ми:

— Видя ли я Галя? Оставила мъжа си заради новия съсед! Срамота!

Понякога се питах дали не греша. Дали не рискувам всичко напразно. Но когато бях с Петър, светът изглеждаше по-лек. Той ме караше да се смея до сълзи, държеше ръката ми като тийнейджър и ми пишеше бележки: „Обичам те такава, каквато си.“

Разводът беше тежък. Иван не каза почти нищо — само едно:

— Надявам се да намериш това, което търсиш.

Децата ми не дойдоха на подписването. Внуците ми рисуваха слънца и цветя и питаха кога пак ще им направя баница.

Петър ме чакаше пред съда с букет карамфили.

— Готова ли си? — попита той тихо.

Погледнах го през сълзи и кимнах.

Сега живея с Петър в малкия му апартамент на последния етаж. Понякога вечер сядаме на балкона и гледаме светлините на София. Говорим си за миналото и за бъдещето — колкото и кратко да е то пред нас.

Семейството ми още не може да приеме избора ми. Виктория рядко ми звъни, а синът ми Георги ме гледа с укор при всяка среща. Но аз вярвам, че един ден ще разберат.

Понякога се питам: заслужава ли си да рискуваш всичко заради любовта? Или щастието на една жена винаги трябва да бъде жертвано в името на другите?

А вие как бихте постъпили на мое място?