Подаръци, които разбиват сърца – Историята на едно българско семейство и битката за апартамента

– Не може така! – изкрещя майка ми, докато удряше с лъжицата по масата. – Ние цял живот сме пестили, за да ти купим този апартамент, а сега те идват и ти предлагат нещо по-голямо? Какво ще кажат хората? Какво ще стане с нашето достойнство?

Стоях на прага между кухнята и хола, с бяла рокля, която майка ми беше избрала за мен, а в главата ми кънтяха думите ѝ. Баща ми мълчеше, но очите му горяха от обида. На масата седяха бъдещият ми съпруг – Димитър, и неговите родители – строгият инженер Георги и винаги усмихнатата, но хладна Мария. Вечерята трябваше да е празник преди сватбата ни, но се превърна в арена на семейна война.

– Не разбирам защо се карате – опитах се да прекъсна тишината. – Това е нашият живот, нашият избор.

– Точно затова! – намеси се Георги с метален глас. – Ние искаме най-доброто за вас. Нашият апартамент е в центъра, с асансьор и паркомясто. Не може да живеете в панелка в Люлин!

Майка ми пребледня. – Нашият дом не е достатъчно добър ли? Тук си израснала! Тук си плакала, тук си се смяла! Как можеш да го замениш за някакъв лъскав адрес?

Димитър ме хвана за ръката под масата. Пръстите му трепереха. – Моля ви, нека не превръщаме това в състезание. Искаме просто да бъдем заедно.

Но никой не го чу. Думите се сипеха като куршуми – за квадратни метри, за обзавеждане, за квартали и съседи. В един момент баща ми стана рязко:

– Ако избереш техния апартамент, забрави, че имаш баща!

Сърцето ми се сви. Погледнах към майка ми – очите ѝ бяха пълни със сълзи. Димитър гледаше в чинията си, а родителите му се спогледаха победоносно. В този миг разбрах: не става дума за мен или за нас с Димитър. Става дума за тяхната гордост, за тяхната битка кой ще надделее.

След вечерята се затворих в стаята си. Чух как майка ми плаче в кухнята. Баща ми говореше по телефона с чичо ми: „Те искат да ни унижат! Да покажат, че са по-богати!“

На сутринта Димитър дойде при мен.
– Не мога повече така – каза тихо. – Обичам те, но не искам да започнем живота си с война.
– А какво да направим? – попитах отчаяно.
– Да изберем сами. Да наемем малък апартамент и да започнем от нулата. Без подаръци, без условия.

Погледнах го невярващо. Цял живот са ме учили, че домът е най-важното нещо. Че трябва да приемеш помощта на родителите си, иначе си неблагодарен. Но сега тази помощ беше като окови.

Събрах смелост и казах на родителите си:
– Благодарна съм ви за всичко, но искам сама да избера къде ще живея. Не искам апартамента нито от вас, нито от тях.

Майка ми избухна:
– Значи всичко е било напразно? Всичките ни жертви?
– Не! – извиках през сълзи. – Но не мога да живея с чувството, че съм награда в нечия битка!

Последваха дни на мълчание. Баща ми не ми говореше. Майка ми ме гледаше като предателка. Родителите на Димитър се обидиха, че сме отказали „най-доброто“. Само Димитър беше до мен.

Наехме малък двустаен апартамент в Надежда. Без мебели, без помощ от никого. Първата ни вечер спахме на матрак на пода. Беше студено и празно, но за първи път от месеци се чувствах свободна.

Сватбата ни беше скромна – само с най-близките приятели. Родителите ни дойдоха, но стояха далеч един от друг. След церемонията майка ми ме прегърна през сълзи:
– Прости ми… Просто исках да си щастлива.
– Знам… Но щастието не се купува с апартамент.

Сега, година по-късно, още изплащаме кредита за мебелите. Понякога се караме с Димитър за пари или сметки. Но когато вечер седнем на балкона с две чаши чай и гледаме светлините на София, знам, че сме направили правилния избор.

Понякога се питам: Защо родителите ни вярват, че могат да купят нашето щастие? И дали някога ще разберат, че най-големият подарък е свободата да избереш сам?