Коса за надежда: Когато доброто разделя семейството

– Как можа да го направиш без да ме попиташ? – гласът ми трепереше, докато гледах Мария, а Ива стоеше между нас, с гола глава и очи, пълни със сълзи. В този момент времето спря. Беше неделя следобед, слънцето се криеше зад облаците, а в нашия хол се разрази буря, каквато не бяхме преживявали досега.

– Тя искаше, Роберт! – отвърна Мария, но в гласа ѝ имаше повече вина, отколкото увереност. – Приятелката ѝ Мая е в болница. Всички момичета от класа ще го направят. Това е подкрепа!

Погледнах Ива. Тя беше само на дванайсет. Косата ѝ – дълга, кестенява, винаги я сплиташе на плитка сама пред огледалото. Сега главата ѝ беше гладка, а по бузите ѝ се стичаха сълзи. Не знаех какво да кажа. В мен се бореха гняв и вина.

– Ива, ти ли поиска това? – попитах я тихо.

Тя сведе поглед и прошепна:

– Мама каза, че така ще помогна на Мая да не се чувства сама…

– Но ти искаше ли?

Тя замълча. В този миг разбрах всичко. Мария беше решила вместо нея. За добро, но без да я попита истински.

Вечерта мина в тишина. Ива не излезе от стаята си. Аз седях на балкона и пушех цигара след цигара. Спомних си собственото си детство в Пловдив – баща ми никога не ме питаше за нищо, винаги решаваше вместо мен. Кълнях се, че няма да бъда такъв родител.

На следващия ден Ива трябваше да отиде на училище. Мария настоя да я закара с колата.

– Ще мине, ще свикне – каза тя. – Всички ще я подкрепят.

– А ако не я подкрепят? Ако я подиграват? Знаеш какви са децата…

Мария не отговори. Само въздъхна тежко и излезе.

Следобед получих съобщение от класната:

„Г-н Георгиев, моля ви да дойдете в училище.“

Сърцето ми се сви. Когато пристигнах, Ива седеше сама в коридора, а очите ѝ бяха зачервени.

– Тате… – прошепна тя и се хвърли в прегръдките ми.

Класната обясни, че няколко момчета са я нарекли „плешивата вещица“. Момичетата от класа не били толкова единодушни – някои я подкрепили, други се подиграли.

Вечерта у дома избухна скандал.

– Това е за добро! – настояваше Мария. – Трябва да учим децата си на състрадание!

– Но не и като ги жертваме! – извиках аз. – Тя не беше готова за това! Не я попита истински!

– А ти какво направи? Само критикуваш! Кога последно говори с нея за чувствата ѝ?

Замълчах. Беше права – често бях зает с работа, уморен, раздразнен от дреболии. Но това не оправдаваше случилото се.

През следващите дни Ива отказваше да ходи на училище. Стоеше затворена в стаята си, слушаше музика и рисуваше странни картини – момичета без коса, с огромни очи и тъжни усмивки.

Опитах се да говоря с нея:

– Иве, знаеш ли… когато бях малък, баща ми решаваше всичко вместо мен. Мразех го за това. Не искам да се чувстваш така…

Тя ме погледна със сълзи:

– Тате, аз обичам Мая… но не исках всички да ме гледат така. Мама каза, че ще е горда с мен… А аз се срамувам.

Сърцето ми се разкъса на две. Прегърнах я силно.

Мария започна да осъзнава грешката си едва когато видя как Ива избягва огледалата и отказва да говори с приятелките си по телефона.

Една вечер седнахме тримата на масата.

– Извинявай, Иве – каза Мария тихо. – Мислех, че ще ти помогна да бъдеш силна… Не те попитах как се чувстваш наистина.

Ива само кимна. Аз хванах ръката ѝ.

– Понякога най-добрите ни намерения могат да наранят най-много тези, които обичаме…

В следващите седмици започнахме да ходим заедно на разходки в парка. Купихме й цветни шалове и шапки. Постепенно Ива започна да се усмихва отново. Мая излезе от болницата и двете прекараха цял следобед заедно у дома ни.

Но белегът остана – не върху главата й, а в душата й и между нас като родители.

Сега често се питам: кое е по-важно – да възпитаме децата си в състрадание или да ги научим да защитават себе си? Къде е границата между доброто дело и личния избор?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да вземете такова решение вместо детето си?