Изгоних сина и снаха си от дома: Едва тогава разбрах колко дълбоко съм живяла в чувство за вина и как всички се възползваха от това

— Не мога повече, Петре! Това не е моят дом! — гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха чашата с чай така силно, че се страхувах да не я счупя. Петър стоеше срещу мен, висок и мълчалив, с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна, още откакто беше дете. Мария, снаха ми, седеше на дивана и нервно превърташе телефона си.

— Мамо, пак ли започваш? — въздъхна Петър. — Нали знаеш, че сега ни е трудно. Къде да отидем? На улицата ли искаш да спим?

— Не искам да спите на улицата! Искам просто… — гласът ми се прекърши. — Искам да имам малко спокойствие. Това не е живот!

Тишината се разля между нас като студена вода. Чувах как съседите отдолу блъскат с метлата по тавана — сигурно пак сме били шумни. Откакто Петър и Мария се нанесоха при мен преди година, апартаментът ми в Люлин се превърна в бойно поле. Всеки ден — скандали за пари, кой ще измие чиниите, кой ще изхвърли боклука. Мария ме гледаше с презрение, сякаш съм ѝ длъжна за всичко. Петър все по-често повишаваше тон.

— Ако не беше ти с твоите забележки, всичко щеше да е наред! — изсъска Мария.

— Ако не бях аз, нямаше да имате къде да живеете! — отвърнах по-остро, отколкото възнамерявах.

В този момент осъзнах колко много съм се променила. Преди бях тиха, кротка жена — майка, която винаги прощаваше всичко на детето си. След смъртта на баща му Петър беше всичко за мен. Работех на две места, за да го изуча. Никога не съм му отказвала нищо — нито нови маратонки, нито екскурзии със съучениците. Когато доведе Мария у дома и каза, че са останали без работа и квартира, не се поколебах нито за миг.

Но сега… Сега бях чужда в собствения си дом. Всяка сутрин намирах кухнята разхвърляна. Вечер чувах как Мария говори по телефона с майка си: „Тая пак мрънка… Не знам колко ще я търпя.“ А Петър? Той просто мълчеше или ме гледаше така, сякаш съм му най-големият враг.

Една вечер ги чух да говорят в стаята си:

— Трябва да намерим начин да я накараме сама да си тръгне — каза Мария тихо.
— Няма къде да ходи — отвърна Петър. — Ще се примири.

Сълзите ми потекоха безшумно. Не можех да повярвам, че синът ми мисли така за мен. На следващата сутрин му сервирах кафе и попитах:

— Петре, мислиш ли някога да си намериш работа? Или ще чакаш аз да ви издържам цял живот?

Той избухна:
— Защо все ти трябва да командваш? Не виждаш ли колко е трудно навън? Всички са без работа!

— Аз съм на 58 и пак работя! — извиках през сълзи.

Тогава Мария стана и хвърли чашата си в мивката:
— Ако не ти харесва, кажи ни го направо!

В този момент нещо в мен се пречупи.

— Излезте! — прошепнах първо. После повторих по-силно: — Излезте от дома ми! Днес!

Петър ме гледаше невярващо:
— Мамо…

— Не ме наричай така! — гласът ми беше чужд дори за мен самата.

Те си събраха багажа мълчаливо. Вратата се затвори зад тях с глух трясък. Останах сама в празния апартамент. Седях на кухненския стол и гледах към прозореца, където дъждът барабанеше по стъклото.

В следващите дни телефонът ми мълчеше. Никой не звънеше. Съседката леля Сийка почука веднъж:
— Добре ли си, Цвето?
— Добре съм — излъгах.

Вечерите бяха най-тежки. Вината ме душеше като оловен обръч около гърдите. „Майка изгони сина си… Каква майка съм аз?“ Но после започнах да си спомням всички онези години, в които пренебрегвах себе си заради него. Всички моменти, когато той взимаше без да дава нищо в замяна. Всички пъти, когато Мария ме унижаваше пред приятелките си.

Една сутрин се събудих и реших да изляза навън. Купих си цветя от пазара и ги подредих на балкона. За първи път от години изпитах някакво облекчение. Започнах да чета книги вечер вместо да чакам Петър да се прибере пиян или Мария да ми хвърли поредната обидна реплика.

След месец Петър ми звънна:
— Мамо… Може ли да поговорим?
Гласът му беше тих, почти детски.
— Може — казах аз. — Но вече няма връщане назад.

Срещнахме се в близкото кафене. Той изглеждаше уморен и отслабнал.
— Извинявай… Не разбирах колко ти е било трудно — прошепна той.
Погледнах го дълго:
— Не търся извинения вече, Петре. Търся уважение.

Тръгнах си от срещата със смесени чувства — болка и надежда едновременно. Знам, че никога няма да бъда идеалната майка от приказките. Но вече не искам да живея във вина.

Понякога вечер още се питам: „Дали постъпих правилно? Дали една майка има право да избере себе си?“

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да изберете себе си или семейството на всяка цена?