Зад скритите камери – Една майка срещу страха и предателството

– Не мога да дишам, не мога да дишам! – шепнех сама на себе си, докато стоях в тъмния хол, стиснала дистанционното на телевизора. Беше три през нощта, а аз за пореден път превъртах записите от скритите камери, които бях монтирала в апартамента ни в Младост. Сърцето ми биеше лудо, а ръцете ми трепереха така, сякаш държах съдбата на детето си в тях.

Всичко започна след раждането на Даниел. Бях обсебена от мисълта, че нещо лошо ще му се случи. Майка ми казваше: „Стига си се тревожила, Мария! Всички деца плачат, всички майки се страхуват.“ Но аз не можех да спя, не можех да ям. Мъжът ми, Петър, се опитваше да ме успокои: „Трябва ти помощ. Не можеш да си сама по цял ден с бебето.“

Така се появи Мария – нашата детегледачка. Млада жена от Плевен, с препоръки от две семейства в квартала. Усмихната, внимателна, уж грижовна. Но още първия ден, когато затворих вратата след себе си и тръгнах към офиса, нещо ме стисна за гърлото. Вечерта Даниел беше неспокоен, плачеше повече от обикновено. „Може би е зъбче“, каза Мария и ми подаде чая.

Но аз не можех да се отърся от усещането, че нещо не е наред. След седмица вече бях монтирала малки камери – една в хола, една в детската стая. Петър ме гледаше странно: „Не е ли прекалено? Ако разбере, ще се почувства ужасно.“

– А ако не разбера аз? – отвърнах му тихо. – Ако нещо стане с Даниел?

Първите дни записите бяха скучни – Мария сменя памперси, пее песнички, готви пюре. Но една сряда вечер видях нещо, което ме разтърси. Даниел плачеше в креватчето си, а Мария стоеше до прозореца и говореше по телефона:

– Не мога повече с това дете! Само реве! Ако не беше парите…

После хвърли телефона на дивана и изкрещя: „Млъкни вече!“ Даниел се стресна и замлъкна. Мария го вдигна рязко и го сложи на пода. Сърцето ми се сви. Не беше удар или шамар, но беше грубост. Беше безразличие.

Цяла нощ не мигнах. На сутринта казах на Петър:

– Трябва да я уволним.

– Защо? Какво е станало?

– Видях я как се държи с Даниел. Не мога да го оставя при нея.

Петър въздъхна тежко:

– Ами ако тя ни съди? Ако каже, че сме я следили незаконно?

– По-добре да ме съди, отколкото да рискувам сина ни.

Когато казах на Мария, че повече няма нужда от услугите ѝ, тя избухна:

– Какво съм направила? Вие сте луди! Всички майки са такива – параноични!

Не ѝ казах за камерите. Просто ѝ платих и я изпратих. След това седнах на пода в детската стая и плаках дълго. Чувствах се виновна – заради недоверието си, заради страха си, заради това, че не можех да бъда до Даниел през цялото време.

Майка ми дойде вечерта и ме прегърна:

– Мила моя, никой не може да те съди за това, че искаш най-доброто за детето си. Но трябва да намериш начин да вярваш – на себе си, на хората около теб.

Петър беше дистанциран дни наред. Спорехме всяка вечер:

– Не може така да живеем – каза той една нощ. – Не можем да подозираме всички. Трябва да намерим баланс.

– А ако пак сбъркам? Ако следващият човек е още по-лош?

– Тогава ще се справим заедно.

Минаха месеци. Намерихме нова детегледачка – Елена, възрастна жена от блока ни. Този път оставих камерите изключени. Опитах се да вярвам повече – на себе си и на хората около мен.

Но страхът остана някъде дълбоко в мен. Понякога нощем още гледам към ъглите на стаята и си мисля: „Дали някога ще мога напълно да се доверя?“

А вие как бихте постъпили? Къде е границата между майчинския инстинкт и параноята?