Огледалото говори: Моята битка със себе си

– Погледни се, Мария! – гласът на майка ми проряза утринната тишина като нож. – Виждаш ли как изглеждаш? Кой ще те хареса такава?

Стоях пред огледалото в хола, още по пижама, с разрошена коса и подпухнали очи. Беше неделя сутрин, а аз бях на дванайсет. Майка ми държеше гребена като оръжие, готова да ме „оправи“ за света. В този момент не разбирах защо думите ѝ болят повече от всяко дърпане на косата.

– Мамо, не искам да се гледам – прошепнах, но тя настоя:

– Трябва да се научиш да се грижиш за себе си! Никой няма да те приеме, ако не си красива. Виж сестра ти – винаги е спретната, усмихната, хората я харесват.

Сестра ми Ива стоеше в ъгъла и мълчаливо наблюдаваше сцената. Тя беше по-голяма с три години, с дълга руса коса и сини очи – пълна противоположност на мен. Винаги я сравняваха с мен, а аз винаги губех това състезание.

Така започна моят живот – с усещането, че не съм достатъчна. В училище децата бяха жестоки. „Дебела Мария“, „Грозната патка“ – тези прякори се лепяха по мен като кал. Опитвах се да се скрия зад учебниците, да не говоря много, да не привличам внимание. Но болката от думите на майка ми беше по-дълбока от всички подигравки в училище.

Вечерите у дома бяха напрегнати. Баща ми работеше до късно в автосервиза и рядко се включваше в разговорите. Майка ми беше строга, винаги недоволна – от мен, от баща ми, от живота. Понякога я чувах да плаче нощем в кухнята, но никога не говореше за това.

Един ден, когато бях на петнайсет, се прибрах по-рано от училище и я заварих пред огледалото в банята. Гримираше се трескаво, а лицето ѝ беше напрегнато.

– Мамо? Добре ли си?

Тя подскочи, после избърса сълзите си.

– Всичко е наред, Мария. Просто… понякога човек трябва да изглежда добре, за да го забележат.

Тогава разбрах – тя не говореше само на мен. Тя говореше на себе си. Целият ѝ живот беше борба за одобрение – от баща ми, от съседките, от света. И тази борба беше нейният начин да ме „подготви“ за живота.

Но аз не исках този живот. Не исках да бъда като нея – вечно недоволна, вечно търсеща чуждото признание.

В гимназията срещнах Петър – момче от съседния клас, тих и усмихнат. За първи път някой ме погледна с други очи. Започнахме да излизаме тайно, защото майка ми не одобряваше „простите момчета“. С Петър се чувствах красива – не защото ми го казваше, а защото ме слушаше и уважаваше мнението ми.

Една вечер майка ми ни видя заедно пред блока. Върна ме вкъщи и започна скандал:

– Не мога да повярвам! С такъв ли ще ходиш? Той няма бъдеще! Ти заслужаваш повече!

– А какво заслужавам аз, мамо? – извиках за първи път в живота си. – Кога ще спреш да ме сравняваш с Ива? Кога ще ме приемеш такава, каквато съм?

Тя замръзна. За миг видях болка в очите ѝ, после ги присви:

– Аз само ти мисля доброто…

– Не! Мислиш доброто на себе си! Искаш да се гордееш с мен пред другите! Но аз не съм проект! Аз съм твоя дъщеря!

Изтичах в стаята си и плаках цяла нощ. На следващия ден Ива дойде при мен.

– Знаеш ли – прошепна тя – и аз страдам от това сравнение. Мислиш ли, че ми е лесно? Майка ни никога няма да е доволна. Но ние можем да бъдем доволни от себе си.

Прегърнах я силно. За първи път почувствах, че не съм сама.

След абитуриентския бал заминах за София да уча психология. Майка ми не дойде на изпращането – каза, че има работа. Баща ми ме прегърна неловко и ми пожела успех.

В университета срещнах хора като мен – несигурни, търсещи себе си. Научих се да говоря за болката си, да я превръщам в сила. Започнах да работя с деца със затруднения в самооценката – виждах себе си във всяко едно от тях.

Години по-късно се върнах у дома за Коледа. Майка ми беше остаряла, косата ѝ беше побеляла. Седнахме една срещу друга на масата.

– Мария… – започна тя тихо – Съжалявам за всичко. Не знаех как иначе да те подготвя за живота.

Погледнах я дълго. Видях в очите ѝ страх и обич едновременно.

– Мамо, аз вече знам коя съм. И знам, че красотата не е това, което виждаме в огледалото.

Тя се разплака. Прегърнах я силно – за първи път без гняв.

Сега работя като психолог в малък град до Пловдив. Помагам на деца и родители да говорят един с друг без страх и осъждане. Понякога още чувам гласа на майка ми в главата си: „Погледни се!“ Но вече мога да ѝ отговоря: „Виждам се. И харесвам това, което виждам.“

Питам ви: Колко често позволяваме на чуждите думи да определят кои сме? И кога ще започнем сами да избираме кои сме всъщност?