Името на сина ми – избор или съдба?

— Мамо, пак ли аз ли съм? — гласът на Никола прозвуча объркано, докато учителката в детската градина за пореден път извика „Никола!“, а три момчета се обърнаха едновременно. Сърцето ми се сви. Стоях зад стъклото на вратата, наблюдавайки как синът ми се губи сред другите Николовци. В този момент нещо в мен се пречупи.

Вечерта, докато прибирахме играчките, не издържах и попитах:
— Никола, харесваш ли си името?
Той ме погледна с големите си кафяви очи и сви рамене:
— Всички са Никола. Ако можех, щях да съм някой друг.

Думите му ме пронизаха. Винаги съм искала детето ми да се чувства специално. Когато го кръстихме Никола — на баща ми, на дядо му, на традицията — вярвах, че му давам нещо ценно. Но сега виждах как това име го прави невидим.

Споделих тревогата си с мъжа ми, Георги, докато вечеряхме:
— Мислиш ли, че сбъркахме с името?
Той остави вилицата и ме изгледа:
— Мария, това е хубаво българско име! Какво повече искаш? Да го прекръстим на Кевин ли?
— Не става дума за чужди имена — отвърнах тихо. — Просто… той не се чувства различен. Казва, че иска да е някой друг.
Георги въздъхна тежко:
— Децата винаги искат нещо различно. Утре ще поиска да е Батман. Не можем да сменяме всичко заради прищявки.

Но аз не можех да спра да мисля за това. Започнах да чета във форуми — майки спореха ожесточено: „Името е съдба!“, „Не го травмирайте!“, „Ще му се смеят!“ Четях историите на хора, които цял живот са носили чуждо име като тежест. Всяка вечер се питах: дали не обричам сина си на безличие?

Една неделя отидохме при родителите ми на гости. Майка ми веднага усети, че нещо ме тревожи:
— Марийче, какво има?
— Мисля да сменим името на Никола — изтърсих.
В стаята настъпи гробна тишина. Баща ми остави чашата с чай и ме погледна строго:
— Това е нашето име! Как можеш дори да помислиш такова нещо?
— Татко, той не се чувства добре с него. В детската градина са трима Николовци в една група!
— И какво? Да не би името да прави човека? — намеси се майка ми.
— Понякога да — прошепнах.

Вечерта плаках дълго. Чувствах се между два свята — традицията и желанието детето ми да бъде щастливо. На следващия ден реших да говоря с учителката в градината.

— Госпожо Иванова, забелязали ли сте нещо при Никола? — попитах я притеснено.
Тя ме погледна съчувствено:
— Знаете ли, много деца с едно и също име понякога се чувстват изгубени. Но Никола е умен, намира начин да изпъкне — рисува прекрасно и винаги помага на другите.
— Значи не е проблем?
— Името е само началото. Важното е какъв ще стане човекът.

Излязох от градината с още по-голяма бъркотия в главата си. Вечерта седнах до Никола, докато рисуваше.
— Ако можеше да си избереш име, какво би било?
Той се замисли:
— Може би Калин… или Симеон… Но и Никола не е лошо. Само понякога искам да съм различен.

Прегърнах го силно.

Дните минаваха, а аз все повече се губех в собствените си мисли. Веднъж чух как Георги говори по телефона с приятел:
— Мария пак си е навила нещо на пръста… Ще сменя името на детето! Все едно това ще реши всичко!

Почувствах се сама срещу всички. Но не можех да пренебрегна усещането, че изборът на име е повече от традиция — това е първата ни грижа за идентичността на детето.

Една вечер седнахме тримата на масата.
— Искам да ви попитам нещо важно — започнах. — Ако можехте да изберете отново името си, бихте ли го сменили?
Георги се засмя:
— Аз съм Георги като баща си и дядо си. Не бих го сменил за нищо!
Никола ме погледна сериозно:
— Аз бих пробвал друго… но и това ми харесва понякога.

Тогава разбрах — няма правилен отговор. Името е само началото на историята ни. Може би най-важното е да науча Никола да бъде горд със себе си, независимо как го наричат.

Сега често се питам: дали изборът на име определя съдбата ни или ние сами пишем историята си? А вие как мислите — трябва ли едно дете да носи тежестта на традицията или има право само да избере кой е?