Неочаквани съобщения в телефона на мъжа ми: Път от съмнение към нова любов

– Кой е тази Елена? – думите излетяха от устата ми, преди да успея да ги спра. Стоях в кухнята, с телефона на Иван в ръка, а сърцето ми биеше като лудо. Пръстите ми трепереха, докато гледах екрана – „Благодаря ти за вчера, беше прекрасно. Надявам се скоро пак да се видим.“

Иван застина на прага, с торба с хляб и кисело мляко. Очите му срещнаха моите и за миг видях страх. Не го бях виждала така от младостта ни, когато се прибра пиян след абитуриентската на сина ни и не знаеше как да ми признае.

– Мария… – започна той тихо, но аз вече бях избухнала.

– Коя е тя? Какво прекрасно сте правили вчера? – гласът ми беше остър, почти писклив. Чувствах се унизена, предадена, глупава. След всичките тези години… След като отгледахме две деца, преживяхме безсънни нощи, болести, безпаричие, радости и скърби. След като се научих да му прощавам малките му слабости – забравените годишнини, разхвърляните чорапи, дори онези вечери, когато предпочиташе телевизора пред мен.

Иван остави торбата на масата и седна тежко на стола. Мълчанието между нас беше по-плътно от всякога.

– Мария, не е това, което си мислиш…

– Класика! – прекъснах го. – Винаги не е това, което си мисля! А какво е тогава?

Той въздъхна дълбоко и прокара ръка през побелялата си коса.

– Елена е… – замълча за миг. – Тя е сестрата на Петър от шах клуба. Помага ми с нещо… лично.

– Лично? – повторих като ехо. – След четиридесет години брак имаш тайни от мен?

В този момент телефонът му изписука отново. Ново съобщение: „Ще донеса документите утре.“

– Виждаш ли! – почти извиках.

Иван ме погледна уморено.

– Мария, имам проблем със здравето. Не исках да те тревожа. Откриха ми диабет и Елена работи като медицинска сестра. Помага ми с режима, с лекарствата… Не исках да ти кажа, защото знам колко се тревожиш за всичко.

Стоях като вцепенена. Гневът ми започна да се топи, но на негово място дойде болка и вина.

– Защо не ми каза? – прошепнах.

– Защото не исках да ме гледаш като болен старец. Исках да си остана твоят Иван – силният, който носи тежките чанти и оправя бойлера.

Сълзите ми потекоха сами. Седнах до него и хванах ръката му.

– Глупав си бил… Но аз още повече. Вместо да ти вярвам, веднага реших най-лошото.

Той се усмихна тъжно.

– И аз не бях честен с теб. Може би остаряването ни плаши и двамата повече, отколкото си признаваме.

Вечерта мина в мълчание. Гледахме телевизия без да говорим много. Но преди да заспим, Иван ме прегърна така силно, както не го беше правил от години.

На следващия ден Елена дойде у дома. Беше усмихната жена на около моята възраст. Донесе папка с листове и започна да обяснява режима на Иван – какво може да яде, кога да си взема лекарствата. Погледна ме топло:

– Госпожо Мария, Иван много ви обича. Говори само за вас и за децата ви.

Почувствах се глупаво за ревността си. След като Елена си тръгна, Иван ме хвана за ръката:

– Прости ми, че те излъгах. Обещавам повече никога да не крия нищо от теб.

Седнахме на балкона с чаша чай и гледахме как слънцето залязва над панелките. Говорихме дълго за страховете си – за болестите, за самотата след като децата заминаха в чужбина, за това какво значи да остарееш с някого до себе си.

– Мислиш ли, че любовта може да се върне след толкова години? – попитах го тихо.

Той се усмихна:

– Ако я поливаш всеки ден с доверие и прошка – може.

Сега знам: понякога най-големите ни страхове са само сенки в ума ни. Но ако не говорим открито един с друг, те могат да разрушат всичко хубаво между нас.

Чудя се… Колко често допускаме съмненията да ни разделят вместо да ни сближат? А вие бихте ли простили такава тайна?