Отидох си, защото вече не исках да бъда „неудобната“ съпруга

— Йоана, пак ли ще започваш с твоите глупости? — гласът на Мартин отекна в кухнята, докато аз стоях с ръце, стиснати до побеляване, пред мивката. Чиниите в нея бяха повече от обикновено — като че ли всяка вечер се трупаха нови и нови, както се трупаха и думите, които никога не изричах.

— Не са глупости, Мартине. Просто… просто искам да поговорим — прошепнах аз, но той вече беше обърнал гръб и се отправяше към хола, където телевизорът гърмеше с поредните новини за някакъв скандал в парламента.

Така започна всичко. Или по-скоро — така започна краят. Аз, момичето от Панагюрище, което вярваше, че любовта може да преодолее всичко. Когато срещнах Мартин — висок, уверен, с онзи чар на успял софиянец — мислех, че животът ми ще стане приказка. Родителите ми се гордееха: „Нашата Йоана ще живее в София! Ще има всичко!“

Но никой не ми каза, че „всичко“ може да значи самота.

Първите месеци бяха като сън. Мартин ме водеше на вечери, запозна ме с приятелите си — все хора с костюми, които ме гледаха с лека насмешка. „Ти откъде си? А, Панагюрище…“ — усмивките им бяха учтиви, но очите — студени. С времето започнах да усещам как между мен и тях има невидима стена.

— Йоана, не е нужно да говориш толкова много на масата — прошепваше ми Мартин по време на вечерите. — Хората тук са свикнали жените да са по-тихи.

Опитвах се да се променя. Да бъда „по-удобна“, по-невидима. Да не задавам въпроси, да не споря. Но колкото повече се стараех, толкова повече се губех.

С времето Мартин започна да закъснява все по-често. Телефонът му беше винаги с него. Когато го попитах веднъж:

— Къде беше до толкова късно?

Той само ме изгледа:

— Йоана, ти си станала ужасно подозрителна. Не можеш ли просто да ми имаш доверие?

Вечерите ни преминаваха в мълчание. Аз готвех любимите му ястия — мусака, пълнени чушки, баница по рецептата на майка ми — но той рядко ги докосваше. „Не ми се яде тежка храна“, казваше и поръчваше суши.

Майка ми звънеше всяка седмица:

— Как е Мартин? Гледа ли те добре?

— Да, мамо — лъжех аз. — Всичко е наред.

Но не беше наред. Веднъж чух как Мартин говори по телефона:

— Тя е малко… селска работа, но ще свикне. Няма какво да направя.

Сърцето ми се сви. Аз ли бях „селската работа“? Аз ли бях неудобната съпруга?

Започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми от Панагюрище ми липсваха ужасно много. Пишех им във Viber:

— Момичета, как сте? Какво ново?

Те ми разказваха за децата си, за работата, за клюките в града. Аз само четях и рядко отговарях. Срамувах се да призная колко самотна се чувствам.

Една вечер Мартин се прибра пиян. Влезе в спалнята и започна да крещи:

— Защо винаги трябва да ми правиш проблеми? Защо не можеш просто да бъдеш като всички други жени? Да си мълчиш!

Тогава не издържах.

— Не съм твоя вещ! Не съм тук само да ти готвя и чистя! Аз съм човек!

Той ме изгледа така, сякаш съм луда.

— Ако не ти харесва — върни се при майка си!

Тази нощ не спах. Сутринта събрах малко дрехи в една чанта и излязох от апартамента. Вървях по улиците на София като призрак. Не знаех накъде отивам, но знаех едно: повече няма да бъда „неудобната“ съпруга.

Върнах се в Панагюрище при родителите си. Майка ми плака три дни. Баща ми не каза нищо — само ме прегърна силно.

Слуховете плъзнаха из града като пожар:

— Йоана се е развела! Какво ли е направила?

Приятелките ми ме гледаха със смесица от съжаление и възхищение.

— Браво, че си имала смелостта! Аз никога не бих могла…

Но не беше смелост. Беше отчаяние.

Минаха месеци. Намерих работа в местната книжарница. Започнах да пиша стихове — нещо, което винаги съм обичала като дете. Хората все още шушукаха зад гърба ми, но вече не ме болеше толкова.

Мартин никога не се обади. Разбрах от общи познати, че вече има нова приятелка — някаква адвокатка от София.

Понякога нощем лежа будна и се питам: Дали сбърках? Дали трябваше да остана и да търпя? Но после си спомням онази вечер — когато за първи път след години казах истината на глас.

Сега знам: по-добре сама със себе си, отколкото чужда в собствения си живот.

А вие какво бихте направили на мое място? Колко дълго бихте търпели предразсъдъците и унижението в името на „семейството“?